Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Туй е баща ми, драга моя — поясни Сам, обръщайки се към младата дама на бара. — Дявол да ме вземе, та той май не помни как е другото ми име. Е, борсучето ми, казвай к’во има!

— Ето к’во — обясни момчето. — Трябвало да дойдете у дома в шест часа, щот той искал да ви види… „Синият глиган“, Ледънхол Маркет. Да му кажа ли, че ще дойдете?

— Можеш да поемеш таз отговорност, сър — отвърна Сам. И младият джентълмен си тръгна с това пълномощно, като в двора на „Джордж“ пробуди ехото му в цялата му сила, подражавайки с удивителна чистота и точност подсвиркването на говедарите.

Мистър Уелър получи съответния отпуск от мистър Пикуик (който в тогавашното си състояние на грижи и вълнения съвсем не бе недоволен, че ще остане самичък) и тръгна много преди уречения час; а тъй като имаше премного време на разположение, той тръгна бавно към Маншън Хаус79, гдето спря и занаблюдава със спокоен философски израз на лицето многобройните момчетии и файтонджии, които се тълпяха край тази прочута резиденция за голям ужас и смут на старите дами, живеещи в този край. След като се мая там около половин час, мистър Уелър си тръгна и закриволичи през разни улички и дворове по пътя към Ледънхол Маркет. Тъй като убиваше част от времето, спирайки да позяпа почти всяко нещо, попаднало пред очите му, съвсем не бе чудно, че мистър Уелър се задържа пред витрините на малко дюкянче за канцеларски принадлежности. Но без по-нататъшни обяснения ще изглежда странно защо, щом погледът му се спря на някои картинки, изложени вътре за продажба, той отведнъж се стресна, плесна се много силно по дясното бедро и високо се провикна: „Ако не беше туй тук, съвсем нямаше да се сетя и щеше да стане много късно.“

Картинката, в която мистър Сам Уелър бе вперил очи, когато изговори тези думи, представляваше оцветено в ярки бои изображение на две сърца, набодени заедно на една стрела, печещи се на силно пламтящ огън, докато двама канибали — един мъж и една жена, облечени със съвременни дрехи, мъжът със син жакет и бели панталони, а дамата в тъмночервено манто и чадър от същата багра, — приближаваха с гладен поглед към печеното по виеща се чакълеста пътека, водеща нататък. Някакъв безспорно нескромен млад джентълмен, с чифт криле и нищо друго, бе изрисуван как надзирава печеното; в далечината се виждаше църквата Лангъм Плейс, Лондон; и всичко това представляваше „Валънтайн“, а според надписа на витрината имало голям избор от подобни картички вътре, предимно за съотечественици, както твърдеше дюкянджията, и то на намалена цена: един шилинг и шест пенса парчето.

„Нямаше да се сетя, съвсем нямаше да се сетя“ — каза си Сам и като си каза тъй, веднага влезе в книжарското дюкянче и поиска да му дадат един брой от най-хубавите листове за писма с позлатени краища и перо с твърд връх, гарантирано против мастилени петна. След като бързо се снабди с тези потреби, той тръгна направо към Ледънхол Маркет с бодра равна стъпка, съвсем различна от недавнашния му разтакан ход. Оглеждайки се наоколо, той съзря табела, на която изкуството на художника бе изобразило нещо, имащо далечна прилика с небесносин слон с орлов нос вместо хобот. Догаждайки правилно, че това е самият „Син глиган“, той влезе в заведението и се осведоми за баща си.