Сянката на планината

— Няма нищо, Навин. Но ако Дивите дойдат в бордея и ти навиеш Бенисия за гонка, ще

заложа хиляда долара на теб, малкия, и то още сега.

— Сериозно?

Извадих парите от джоба си и му ги подадох.

— Дадено! — подаде ми ръка той.

— Разбрахме се — стиснах я аз.

— Как върви с Карла?

— Добре — отвърнах, може би убедително. — А с Дива как върви?

— Откачам — отвърна той много убедително.

— Тя знае ли?

— Дали знае, че откачам? — Делова загриженост помрачи лицето му.

— Че си влюбен — поясних, като наблюдавах реакцията му. Хлапакът не се изложи.

Заключи гълъба в клетката на стиснатата си челюст и нищо не издаде, впил очи в Дива, момичето от бордея, пляскащо в такт с музиката.

Студенти обикаляха от групичка на групичка, смееха се, приказваха. Някои седяха в по-

интимни компании и си шепнеха. Други се държаха за ръце, прегръщаха се, целуваха се… В

Бомбай по онова време това си беше направо разюзданост. Гледката бе далеч по-невинна, сравнена с днешните представи за сексуално възбудени двайсетгодишни младежи.

Трогателна беше тази нежна споделена обич между тях, докато напрегнатите им умове

си отдъхваха от дълга им на наследници на града, а музиката свиреше и меко отекваше в

стените на околните жилищни блокове, в които живееха мнозина от тях.

Те бяха синове и дъщери на бъдещето. Носеха модни дрехи, подаваха си джойнтове и

бутилки евтин ром и свиреха край морето. Но те бяха и отлични студенти и не се

впечатляваха, че сред тях има хора от различни вери и касти.

Те вече представляваха нещо, което не бе съществувало в града, и дойдеше ли техният

ред да управляват фирмите, пътеводните звезди щяха да бъдат други.

Двете приятелки на Дива се бяха привели, вкопчени в Дидие, и се кикотеха с цяло

гърло. Не слушаха музиката. Всяка изговорена от Дидие сентенция предизвикваше у тях

писъци и те забиваха лица в ризата му, мъчейки се да не вдигат много шум.

Той ме забеляза, извини се и ги остави с нацупени физиономии.

— Защо се забави толкова? — попита, докато се ръкуваше с мен. Защо се забавих

толкова ли?

„Заради самоубийствената атака на Аршан над полицейския участък в Колаба и едно

съкровище от приказките."

— По-късно ще ти кажа. Как е?

Дидие не ме чу. Правеше скандален жест на момичетата.

— Как е, Дидие?

— Ей там ме чакат две възхитителни чаровници и искат да се поопознаете, колкото и да

не е препоръчително.

Той махна с ръка, все едно правеше фокус. Погледнахме седящите на няколко метра от

нас момичета. Правеха някакви физиономии. Може и да ми се усмихваха, нямаше как да съм

сигурен.

Каквото и да им бе казал за мен, явно бе превърнало страха им в интерес. Направиха

някакви движения с ръце. Не разбрах дали ми махат, или ме отпъждат.

Усмихнаха се отново. Плашеха ме — нищо не можех да схвана. Мъжете никога не