Гаснещ зрак [bg]

Айвис видя как ръката на лорда се отпусна на ефеса на меча на кръста му.

— Ако го бях нарекъл „Скръб“, може би… но виж, в това съм съгласен с младия Вренек. Отмъщението, заявено с блесналите очи на едно дете, толкова уверено, толкова безпогрешно с пламенната си убеденост. От онзи ден, Айвис, не мога да не се чудя дали не съм направил грешка?

— Вие търсите Андарист, милорд. Търсите своя брат, за да поправите нещата.

— Ще говорим, да. Но какви думи ще бъдат разменени? Не знам. Най-редното би било да се върна веднага в Карканас. Ако брат ми ще държи на чувството си за измяна, нека продължава. Няма ли по-големи неотложни неща от скръбта на един човек?

— Или отмъщението на друг?

Още докато го изричаше, Айвис се изруга наум, че е глупак.

Но — изненадващо — Аномандър отвърна с горчив смях:

— Добре казано, Айвис. Признах, че ме е страх, нали? Но тъкмо страхът ме тласка да търся Андарист. Страхът от неизвестни думи, все още неказани, на които искам да отговоря… сякаш всеки миг мълчание между нас дърпа пореден камък от моста, по който един от нас трябва да мине.

— Значи, в своя кураж, милорд, вие сте този, който прави стъпките.

— Това кураж ли е вече, Айвис?

— Да, сър. Твърде често страхът облича одеждата на наранена гордост.

Аномандър помълча малко, после каза:

— Имаше един жрец. Срещнах го на пътя. Оказа се, че двамата сме тръгнали на едно и също поклонничество. — Замълча. — Къщата на имението, която построи моят брат, сега е светилище. Сякаш ужасът и кръвта имат силата да осветят.

— Вярвам, че е така, сър — каза Айвис и погледът му се спусна надолу към могилите по ръба на мъртвото поле под стената.

— Видях нещо — продължи Аномандър. — Когато жрецът се появи на прага на къщата, от ръцете му закапа кръв, от рани, които се отвориха наново, макар да не беше опирал острие в тях. На кръвта се отвръща с кръв. Изглежда, че вярата ще бъде изписана в онова, което губим, приятелю.

Айвис потръпна притеснено.

— Скърбя за онзи жрец, милорд. Несъмнено той би предпочел да благослови с нещо друго, вместо със собствената си кръв.

— Обсебен съм от сънища — кошмари — за онази среща. Признавам, Айвис, че във виденията си стигам до убедеността, че раните по ръцете на онзи човек, с техните сълзи кръв, са очите на бог. Или богиня. Жрецът ги вдига между нас, ръцете си, раните, и погледът ми — който не мога да откъсна — се впива в онези пурпурни очи. Това, което изтича от тях, идва като обещание. В тези сънища бягам, както би бягала прекършена душа.

— Значи не е свято място, милорд, а прокълнато.

Аномандър сви рамене.

— Натъкваме се на кръгове от камъни, древните святи места на Бягащите псета, и ги обявяваме за прокълнати. Какви ли бъдещи същества, чудя се, ще открият развалините на собствените ни святи места и ще ги нарекат същото? — Дъхът му излезе на съсък. — Хладен съм спрямо тези понятия за вяра, Айвис. Не мога да вярвам на лекотата, с която се заявяват, толкова ефимерни с появата си, толкова лесни за пренебрегване. Виж войната, надвиснала над нас. Виж съдбата на Отрицателите. Виж раждането на лиосаните сега. Вярата дебне по нашата земя като жътвар на души.