Гаснещ зрак [bg]

Дъхът им излизаше на облачета пара, бързо помитани от надигащия се северен вятър. Злокобният дневен сумрак се усилваше.

Аномандър поклати глава.

— Склонен съм да твърдя, приятелю, че това, което описваш, е само едната страна на проблема и всъщност — тази, която гледа само навътре, сякаш границите на твоя живот затварят всичко, което заслужава да се цени, докато онова, което е извън тях, няма никаква стойност.

— Не ви разбрах, милорд.

— Помисли над това, Айвис. Скръбта също така е свързана с нашето усещане за това, което очаква детето. Суровите уроци, раните, понесени и почувствани, но все още неразбрани, загубите и провалите — онези, които детето е обречено да направи, както и направените от другите. Разбиването и загубата на вяра, които започват със самия теб и след това идват в неумолима буря от най-обичаните — родители, учители, настойници. От такова нараняване се губи невинността.

Айвис помисли за детството си и изсумтя.

Аномандър въздъхна и рече:

— Съчувствието не е слабост, Айвис. Да скърбиш за загубата на невинност означава да си напомниш, че твоят живот не е единственият в този свят.

Пред тях, от тази височина на кулата, лесът на север беше сиво-кафява черга, саванът му от вейки и клони — като разрошен килим от тръни. Разпокъсани облаци бяха зацапали небето над дърветата, бяха с цвета на желязо. Ледените пръски във вятъра жилеха. Идваше сняг.

— Няма никакъв друг възможен път — каза след малко Айвис. — Ние сме втвърдени за житейските порядки и за самия живот. Тези неща не могат да бъдат избегнати, милорд. Във всеки случай според това, което съм чул, младият Вренек вече е понесъл предостатъчно страдание.

— И въпреки това да е изричал дори веднъж въпрос за всичко това, Айвис? Да е питал някога с удивление защо нещата са такива, каквито са?

— Не, доколкото съм чул — призна Айвис, почеса брадата си и опипа кристалите, заплетени в мустаците му. — В това отношение, милорд, може би е повече пораснал, отколкото предполага възрастта му.

— Трябва ли да се падне на детето да зададе въпросите, които никой възрастен не смее да зададе?

— Вероятно. Ако е така, то момчето е пропуснало своя шанс и сега изобщо не мисли за това. Решил е какво трябва да направи и отмъщението, за което се е врекъл, съвсем не е детинско. Някой съдбовен аспект на характера му го е поставил на този път. Той не го оспорва. — Айвис помълча, а после сви рамене. — Може би е глупак донякъде.

— Светът наистина е циничен, Айвис, когато виждаме глупостта и невинността като едно и също.

— Гражданската война прави всички ни циници, милорд.

— Нима? — Аномандър се извърна и го изгледа. — Тази жажда за промяна. Тя подрежда за себе си бъдеще, в което всяко желание е удовлетворено, всяко едно спечелено с меч или с кръв, или с повален враг. И в този миг, Айвис, така ярко изрисуван в триумф, замръзва ли светът? Спира ли самото време, без нищо да продължи да пълзи — нито един следващ момент в обичайното им търкаляне? Но що за свят предлага тази невъзможност? Само онзи, който е сътворен в нечий ум и след това извисен във вериги, за да не бъде никога освободен. Придаването на форма на носталгията ни прави пленници, приятелю.