Драконите на сломеното слънце [bg]

Палин влезе в кабинета, седна зад писалището и се замисли дали да не изпрати писмо на Джена. Вдигна перото, ала осъзна, че думите са се превърнали в объркано кълбо и не може да стигне до нищо смислено. Потърка пламналите си очи. През изминалата нощ така и не бе успял да поспи. Всеки път, щом започваше да се унася, му се струваше, че някой го вика, но неизменно се събуждаше, за да открие, че в спалнята няма никой.

Той отпусна глава върху ръцете си. Затвори очи. Гладкото кристално море го заля. Водата беше топла и мрачна.

— Палин! — каза нечий празен, шепнещ глас. — Палин! Събуди се!

— Още малко, татко. — Магьосникът отново сънуваше, че е дете. — Само още…

Карамон се възправяше над него. Все тъй огромен и на ръст, и по душа, какъвто го помнеше от последния път, когато го бе видял, с тази разлика, че сега образът му потрепваше и изглеждаше невеществен като дим от изгасващи въглени. Баща му не беше сам. Наоколо му се виждаха и други призраци, които протягаха алчно пръсти към ръцете на Палин.

— Татко! — извика магьосникът. Той рязко вдигна глава. Втренчи се невярващо. Не можеше да отрони и дума. Просто се взираше във фантастичните фигури, които се тълпяха край него и сякаш опитваха да го сграбчат.

— Назад! — изкрещя с все същия смразяващ шепот Карамон. Той хвърли гибелен поглед край себе си и призраците отстъпиха, но не достатъчно далече. Очите им гладно следяха всяко движение на магьосника.

— Татко — каза Палин, или поне опита да го направи. Гърлото му бе така пресъхнало, че думите накъсваха плътта. — Татко, какво…

— Търсих те! — изрече отчаяно баща му. — Слушай ме внимателно! Рейстлин не е тук! Не мога да го открия! Нещо не е наред…

В кабинета се появиха още призраци. Телата им се вълнуваха около, над и през Карамон. Мъртвите нямаха покой, не можеха да останат на едно място задълго. Те уловиха Карамон и започнаха да го теглят след себе си, както беснеещата тълпа влачи невнимателните към сигурна смърт.

Баща му се напрегна до крайност, отметна яростния поток от мъртъвци и се хвърли към магьосника.

— Палин! — извика безгласно. — Не убивай Тас! Той е…

Внезапно Карамон изчезна. Нереалните форми край него се завихриха и разкъсаха, като че нечия ръка бе преминала през дим. Вледеняващият душата вятър издуха и последните остатъци от дима.

— Татко? Не разбирам! Татко!

Беше го събудил звукът на собствения му глас. Изправи се рязко и си пое шумно дъх, сякаш го бяха облели със студена вода. Озърна се подивяло.

— Татко?

Стаята беше празна. През отворения прозорец нахлуваха слънчеви лъчи. Въздухът бе горещ и зловонен.

— Сън — измърмори замаяно магьосникът.