Каменният кръг [bg]

Някак се беше смалила с възрастта, широките рамене бяха леко приведени, тънки като рамене на закачалка под черната вълна на расото ѝ. Дори така пак бе по-висока от мен и се извисяваше над повечето монахини като бостанско плашило, страховита както винаги. Носеше бастун, но вървеше изправена, с твърда крачка и същия зорък поглед, като използваше въпросния бастун, за да пришпорва мързеливците и да насочва подчинените си.

Издухах си носа и тръгнах пак по пътеката към метоха. Докато вървяхме бавно, забелязах, че има и други малки надгробни плочи сред големите.

— Чии са всички тези деца? — попитах, леко изненадана.

— На монахините — каза тя. Зяпнах изумена и тя сви рамене, елегантно и някак иронично.

— Случва се — рече. Измина още няколко крачки и добави: — Не често, разбира се. — Посочи с бастуна си гробището. — Това място е запазено за сестрите, малкото дарители на болницата и любимите им.

— На сестрите или дарителите?

— На сестрите. Ей, мързеливецо!

Майка Хилдегард спря, щом забеляза един санитар да се обляга на църковната стена и да пуши лула. Докато го гълчеше на елегантния скован дворцов френски от младостта си, аз изостанах и огледах малкото гробище.

До отсрещната стена, но пак на осветена земя, имаше редичка малки каменни плочи, всяка с по едно име. Бутон. Под всяко име имаше римска цифра, от I до XV. Любимите кучета на майка Хилдегард. Погледнах към настоящия ѝ компаньон, шестнайсетият Бутон. Този беше чисто черен и къдрав като персийско агне. Седеше с изправено гръбче до краката ѝ, а кръглите му очи се взираха прилежно в санитаря, като тихо ехо на нейното крайно неодобрение.

Сестрите, и техните любими.

Майка Хилдегард се върна, яростното ѝ изражение веднага се промени в усмивка, която преобрази силните черти на гаргойл и те станаха красиви.

— Много се радвам, че пак дойде, ма шери — каза тя. — Ела вътре; ще намеря нещо полезно за пътуването ти. — Тя закачи бастуна на лакътя си и ме хвана под ръка за опора, като ме стисна с кокалестата си ръка, покрита с тънка и суха кожа. Имах странното чувство, че не аз нея подкрепям, а тя мен.

Когато свихме в малката алея с тисовете, която водеше към входа на болницата, погледнах към нея.

— Надявам се, че няма да ме сметнете за груба, майко — започнах колебливо, — но имам един въпрос към вас…

— Осемдесет и три — отвърна тя веднага. Усмихна се широко, като показа дългите си жълти конски зъби. — Всеки иска да знае — рече добродушно. Погледна през рамо към малкото гробище и сви рамо съвсем по галски.

— Още не — каза уверено. — Милостивият Бог знае, че тук има още много работа.