![Каменният кръг [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/8/7/kamenniyat-krg-bg-download.jpg)
Каменният кръг [bg]
- Автор: Гэблдон Диана
- Серия: Друговремец #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Даракчиева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Каменният кръг [bg]». Краткое содержание книги:
— Трябваше да го попитам къде точно отива в Западните Индии — казах. — Не че ще е особено забавен спътник, но може да е полезно, ако познаваме някого там.
Джаред, който делово консумираше телешки шницели, спря да преглътне, и каза:
— Не се тревожете за това, скъпа. Ще ви дам списък с полезни познати. Написал съм писма, които да отнесете на неколцина приятели там, те ще ви помогнат.
Отряза още едно голямо парче от телешкото, потопи го в локвичка винен сос и го сдъвка, като гледаше замислено Джейми.
Явно стигна до някакво решение, преглътна, отпи от виното и каза разговорливо:
— Срещаме се при отвеса, братовчеде.
Погледнах го объркана, но Джейми, след миг отвърна:
— И се разделяме при квадрата.
Слабото лице на Джаред разцъфна в усмивка.
— О, това ще помогне! Не бях сигурен, нали? Но си помислих, че си струва да опитам. Къде стана?
— В затвора — отвърна Джейми. — Но съм към ложата в Инвърнес.
Джаред кимна доволен.
— Да, добре. Има ложи в Ямайка и Барбадос — ще пиша за теб на магистрите там. Но най-голямата ложа е в Тринидад — повече от две хиляди членове. Ако ти потрябва голяма помощ, за да откриеш момчето, там я търси. В ложата узнават за всичко случващо се на островите, рано или късно.
— Ще ми кажете ли за какво става дума? — прекъснах ги аз.
Джейми ме погледна и се усмихна.
— За масони, сасенак.
— Ти си масон? — избълвах аз. — Не си ми казвал!
— Не би трябвало — сопна се Джаред. — Ритуалите на масоните са тайни, известни само на членовете. Нямаше да представя Джейми на тринидадската ложа, ако вече не беше един от нас.
Разговорът отново мина на по-общи теми. Започнаха да обсъждат провизиите за „Артемида“, а аз мълчах, концентрирана върху телешкото. Този инцидент, колкото и дребен да беше, ми напомни за всички неща, които не знаех за Джейми. Някога можех да твърдя, че го познавам толкова, колкото е възможно да познаваш друг човек.
Сега имаше моменти, докато си говорехме, докато заспивах на рамото му или го прегръщах, докато се любехме, когато имах чувството, че още го познавам, че за мен умът и сърцето му са прозрачни като винените чаши на масата на Джаред.
Но понякога, например сега, когато се натъквах на нещо съвсем неподозирано от миналото му, или го виждах да стои неподвижен, потънал в неизвестни за мен мисли, внезапно се чувствах несигурна и сама, застанала на ръба на пропастта между нас.
Кракът му се притисна до моя под масата и той ме погледна с усмивка в очите. Вдигна леко чашата си в мълчалив тост и аз се усмихнах, малко успокоена. Този жест върна спомена за сватбената ни нощ, когато седяхме един до друг, пиехме вино, двама непознати, изплашени един от друг, свързани единствено от брачния договор — и обещанието за честност.
Сигурно има неща, които не можеш да ми кажеш — бе казал той. — И няма да те питам, нито да те насилвам. Но когато ми казваш нещо, нека да е истина. Между нас има само уважение, а при него няма място за тайни — нито за лъжи.
Отпих дълго от чашата си, като усетих силния букет на виното да се разлива в главата ми и топлия прилив по бузите ми. Очите на Джейми още бяха втренчени в мен, без да обръща внимание на тирадата на Джаред за сухарите и свещите за кораба. Кракът му ме побутна в лек въпрос и аз отвърнах в отговор.
— Да, ще се погрижа за това сутринта — каза той на Джаред. — Но сега, братовчеде, мисля да се оттегля. Беше дълъг ден. — Отблъсна стола си, стана и ми подаде ръка. — Ще се присъединиш ли към мен, Клеър?
Станах, виното препускаше из крайниците ми, караше ме да се чувствам топла и леко замаяна. Очите ни се срещнаха в съвършено разбиране. Между нас вече имаше повече от уважение и всички тайни щяха да се разкрият, с времето.
На сутринта Джейми и господин Уилъби излязоха с Джаред по задачи. Аз също си имах работа — която предпочитах да свърша сама. Преди двайсет години имаше двама души в Париж, които много обичах. Мастър Раймон беше изчезнал; може би дори бе мъртъв. Вероятността другият да е още жив бе малка, но все пак трябваше да проверя, преди да напусна Европа вероятно за последен път. Сърцето ми биеше на пресекулки, когато се качих в каретата на Джаред и казах на кочияша да кара към Болницата на Ангелите.
Гробът беше в малкото гробище на метоха, под близката катедрала. Макар че вятърът от Сена бе влажен и студен, а денят облачен, в ограденото гробище имаше мека светлина, отразена от бледите варовикови камъни, които го заслоняваха от вятъра. През зимата нямаше нито храсти, нито цветя, но оголелите дървета разстилаха нежна мрежа върху небето, а камъните покрити с тъмнозелен мъх.