Каменният кръг [bg]

И аз знаех, че херцог Сандрингам е мъртъв, и то от първа ръка. Кръстникът на Джейми, Мърто, го беше убил в една тъмна нощ през март четирийсет и шеста година, скоро преди битката при Калоден да сложи край на якобитското въстание. Преглътнах бързо при спомена за последния път, когато видях лицето на херцога — и огромната изненада в тъмните му очи.

Очите на Майер се стрелкаха между нас, после той добави колебливо:

— Мога да ви кажа и още нещо: когато чичо ми купи колекцията на херцога след смъртта му, в нея нямаше тетрадрахми.

— Да. Не е имало — прошепна Джейми на себе си. После се съвзе, стана и посегна към гарафата на бюфета. — Благодаря ви, Майер — рече той официално. — А сега нека пийнем за вас и вашата малка книжка.

Няколко минути по-късно Майер бе коленичил на пода и връзваше торбата си. Малката кесийка със сребърни ливри, които Джейми му бе дал като заплащане, беше в джоба му. Той стана, поклони се на него и на мен, преди да се изправи и да сложи опърпаната си шапка.

— Довиждане, мадам.

— Довиждане, Майер — казах аз. После попитах колебливо. — Наистина ли това е цялото ви име?

Нещо просветна в големите сини очи, но той отвърна любезно, като нарамваше тежката торба на гърба си.

— Да, мадам. Евреите във Франкфурт нямат право на фамилно име. — Погледна ме и се усмихна накриво. — За удобство, съседите ни наричат по названието на стария червен щит, който е бил нарисуван на фасадата на къщата ни преди много години. Но иначе… не, мадам. Нямам име.

Жозефин дойде, за да отведе госта към кухнята, като вървеше няколко крачки пред него с присвити ноздри, сякаш усещаше лоша миризма. Майер крачеше след нея, тежкото му сабо трополеше по лъснатия под.

Джейми се отпусна в креслото си, изглеждаше дълбоко замислен.

Чух вратата долу да се затваря след няколко минути, почти с трясък, и тропот на сабо по камъните. Джейми също го чу и се обърна към прозореца.

— Е, лек пък Майер Червен щит — каза усмихнат.

— Джейми — казах аз, внезапно ми хрумна нещо, — говориш ли немски?

— А? Да — отвърна той разсеяно, вниманието му още бе приковано от прозореца и шумовете навън.

— Как е „червен щит“ на немски? — попитах аз.

Той ме погледна невиждащо за миг, после очите му се проясниха, когато мозъкът направи връзката.

— Ротшилд, сасенак. Защо?

— Просто така — отвърнах. Погледнах към прозореца, където тропотът на дървеното сабо вече се бе изгубил сред шумовете на улицата. — Сигурно всеки все трябва да започне от някъде.