Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
Ден след ден тревогата му, че Калан скоро ще напусне сигурността на планинския им дом, нарастваше. Ужасяваше се при мисълта, че любимата му може да се окаже във вихъра на една война, която се очакваше да връхлети света като лавина.
Подъвка малко от мекия на вкус червен лук, после пак отхапа малко парченце лардо. Простена от удоволствие.
— Виктор, никога не съм вкусвал подобно нещо. Какво е това лардо?
Ковачът му подаде още едно тънко резенче. Ричард не отказа. След дългата нощ тежък труд това парченце лукс му се стори божествено.
Виктор посочи с ножа малката консерва с млечнобяла субстанция.
— Лардото се прави от сланината на глиганско шкембе.
— И тази консерва е от родината ти?
— Не, не — правя си го сам. Аз идвам от едно място, което се намира много по на юг от тук — чак край морето. Сега, когато съм тук, го приготвям на място. Слагам сланината в мраморни контейнери, които сам дялам. — Докато говореше, Виктор жестикулираше енергично. — Сланината се затваря в тях заедно с морска сол и розмарин и някои други подправки. От време на време саламурата се претака. За да стане в този си вид, престоява в камъка една година.
— Една година!
Виктор кимна.
— Това, дето го ядем сега, съм го правил миналата пролет. Баща ми ме научи да правя лардо. Това е нещо, което приготвят само мъжете. Баща ми работеше на кариерите. Лардото осигурява на каменоделците силата, която им е необходима, за да издържат дългите часове тежък труд на кариерата — да откъсваш каменните блокове, да въртиш секача. За ковачите това също е незаменима храна — как иначе ще вдигам чука по цял ден?
— Значи там, където си живял, е имало кариери?
Виктор посочи с голямата си ръка каменния блок зад себе си.
— Това е каватурски мрамор. Добива се в моята родина. — Той посочи някои от купчините долу под тях. — Онова там, и там, също е каватурски мрамор.
— Значи така се казва родината ти — Каватура?
Виктор кимна, широко ухилен.
— Родината на най—прекрасните мрамори. Нашият град е кръстен на мраморните кариери. Целият ми род са майстори на камъка. А аз? Аз станах ковач и правя инструменти за хората, които обработват камък.
— Ковачите също са скулптори.
Онзи се изсмя.
— А ти, ти откъде си?
— Аз ли? Отдалеч. По нашите земи няма мрамор. Само гранит. — Ричард смени темата, за да не се налага да измисля лъжи. Освен това започваше да съмва. — Е, Виктор, за кога ти трябва нова доставка от онази специална стомана?
— За утре. Ще успееш ли?
Стоманата, от която имаше нужда Виктор, можеше да се намери в една по—отдалечена леярна, до въглищарниците. За да се направи тази висококачествена стомана, бяха необходими много въглища. И руда, която се добиваше от близката планина. Разстоянието дотам и обратно щеше да отнеме на Ричард почти цялата нощ.
— Разбира се. Днес смятам да се разболея, за да мога да поспя.
През последните няколко месеца Ричард често „боледуваше“. Това бе в унисон с поведението на повечето от работниците: работиш малко, малко боледуваш, после казваш на профсъюзите, че имаш проблеми. Някои се придържаха към този график редовно — макар да не беше нужно да дават каквито и да е обяснения, понеже от профсъюзите никога не разпитваха.
Единственото нещо, което гледаше да не пропуска, бяха сбирките, на които се изчитаха имената на недобросъвестните работници. Онези, чието име биваше съобщавано, обикновено свършваха в тъмницата и им биваше давана възможност да признаят греховете си. Споменат ли ти името два пъти, все едно си подписваш смъртната присъда.
— Снощи дойде един от учениците на Брат Нарев, Нийл. Направи нови поръчки. — Гласът на Виктор изведнъж стана напрегнат. — Това, което ми донесе току—що, ще ми стигне за през деня, но онази стомана ми трябва спешно.
— Ще я имаш.
— Сигурен ли си?
— Някога да съм те разочаровал, Виктор?
Суровото лице на ковача се разтопи в приятелска усмивка. Подаде на Ричард още едно резенче лардо.
— Не, Ричард, не си. Нито веднъж. Вече се бях отказал от надеждата някога да срещна човек, който си държи на думата.
— Е, вече трябва да тръгвам — конете ми имат нужда от малко грижи. Беше тежка нощ, а искам да си починат за следващата. Колко стомана ти трябва?
— Двеста. Половината обли, половината четвъртити.
Ричард простена болезнено:
— Заради теб или ще заякна, или ще издъхна.
Виктор му се усмихна.
— Сега ли да ти платя?
— Не, ще се оправим, като получиш доставката.