Вярата на прокудения
- Автор: Гудкайнд Терри
- Серия: Sword of Truth #6
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Вярата на прокудения». Краткое содержание книги:
— Не. Подобна магия обикновено се прави за добро — тя е предвидена да забавя стареенето, за да удължи живота.
— А учениците на Брат Нарев?
— Те са млади магьосници от Двореца на пророците.
Ричард се изправи стреснат.
— Аз също бях в Двореца на пророците. Те ще ме познаят.
— Не. Вярно е, че те са се обучавали там, но напуснаха Двореца, за да последват Брат Нарев доста преди ти да се появиш. Дори да те видят, няма да знаят кой си.
— Но след като са магьосници, няма ли да разпознаят магията в мен?
На устните й се изви презрителна усмивка.
— Никой от тях не е толкова надарен. В сравнение с теб те са жалки буболечки.
Това не успокои особено Ричард.
— А не би ли могъл Брат Нарев или някой от учениците му да разпознае теб?
Лицето й стана сериозно.
— О, да, мен ще ме познаят.
— Този Брат Нарев май има доста силна дарба. Няма ли да усети, че аз също съм роден с дарбата? Доста странно ме гледаше. Попита ме дали не сме се виждали някъде. Сякаш усети нещо.
— Какво те наведе на мисълта, че притежава дарбата?
Ричард зачовърка стрък слама, подал се от матрака на леглото. Обмисляше отговора си.
— Нямаше нищо, което да ми го покаже категорично, но го заподозрях по редица дребни неща: начина, по кой то се движеше; начина, по който гледаше хората; начина, по който говореше — всичко, свързано с него. Едва кога то разбрах, че Брат Нарев е магьосник, осъзнах какво прави ковачът — определих го като форма за заклинание.
— Той ще подходи към теб по същия начин. Ти можеш ли да разпознаваш родените с дарбата?
— Да. Научих се да откривам лишения от време поглед в очите им. По някакъв начин виждам дарбата в онези, в които тя е по—силна — като теб например. Понякога въздухът около теб направо пращи.
Тя го гледаше с удивление.
— Никога не съм чувала подобно нещо. Сигурно е свързано с факта, че притежаваш и двете страни на магията.
— Ти също притежаваш и двете страни на магията. Не го ли усещаш?
— Не, но Субстрактивната магия у мен е придобита по друг начин.
Тя бе отдала душата си на Пазителя на отвъдния свят.
— Не долавяш подобно нещо у Брат Нарев, така ли?
Щом Ричард поклати глава, тя продължи:
— Така е, защото, както вече ти обясних, притежаваш други аспекти на дарбата. Като се изключи способността ти за преценка, не разполагаш с други рецептори, с които да разпознаеш дарбата в него. А той от своя страна не може да разпознае теб. Магията у единия от вас не може да усети тази у другия. Единствено чрез разума си ти си успял да усетиш неговата дарба.
Ричард си даде сметка, без да го изрича на глас, че Ничи току—що му каза, че ако не желае Брат Нарев да разбере, че притежава дарбата, трябва да внимава с този човек.
Понякога му се струваше, че разбира каква игра играе тя.
Друг път, като сега, си мислеше, че целта на действията и поведението й напълно му убягва. Имаше моменти, когато му се струваше, че тя едва ли не разкрива пред него мислите и убежденията си — не защото им вярва, а защото се надява отчаяно той да я открие в един самотен и изоставен свят и да я спаси. Въздъхна вътрешно. Вече й бе казал защо смята убежденията й за погрешни. Но вместо да я убеди в правотата си, само я бе раздразнил. И я бе настървил още повече.
Както бе уморен, лежеше по гръб с присвити очи и я гледаше, осветена от мъждукащия пламък, надвесена съсредоточено над кръпката. Пред него стоеше една от най—могъщите жени, раждали се на земята, а изглеждаше доволна да зашие кръпката на панталона му.
Тя внезапно се убоде с иглата. Разтърси длан и сви очи от болка. Ричард внезапно си спомни за връзката й с Калан. Неговата любима сигурно също бе трепнала от болката.
ПЕТДЕСЕТА ГЛАВА
Виктор му подаде тънко бяло резенче и Ричард го взе.
— Какво е?
— Опитай — насърчи го ковачът. — Яж. Кажи ми какво мислиш. От родината ми е. Ето, чудесно върви с червен лук.
— Виктор, това е най—вкусното нещо, което съм ял през живота си. Какво е?
— Лардо.
Седяха на прага пред двойната врата към стаята с мраморния монолит и гледаха издигащите се пред очите им стени на Вечния дом. Хората долу бяха съвсем малко. Скоро обаче щяха да се изсипят ордите работници и всичко щеше да закипи от трескав труд. Строежът вървеше без прекъсване — всеки ден, в зной и студ. Наближаваше пролетта, времето бе хубаво почти всеки ден, от време на време капваше по някоя капка дъжд следобед, но не бе страшно — само колкото за освежаване.
Ако не бе постоянната болка в душата му от раздялата с Калан, притесненията му около войната дълбоко на север, омразното му положение на пленник, робския труд за двореца, унижението, изчезването на хора и изтръгнатите с мъчения признания и мизерията в Алтур’Ранг, пролетта сигурно щеше да му се стори чудна.