По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
— И така, как сме днес? — усмихна се Джак.
— Ледът е доста тъничък, но ми се струва, че ще се измъкнем сухи от водата — с видимо облекчение отвърна Арни ван Дам. — Доста яко настъпи интересите на някои от най-мощните групировки. Но все пак се справи много добре. Не им каза нищо, което да използват срещу теб. Ще видим какви ще са отзивите довечера и какво ще кажат в края на предаването Донър и Плъмър — защото съм убеден, че решаващи ще се окажат именно тези последни минути, посветени на заключителните реплики и обобщения.
Кръвните проби пристигнаха от Африка в Атланта сутринта. Малко след това телефонът на доктор Лоренц иззвъня.
— Гъс, здравей. Обажда се Алекс.
— Не си ли за риба? — учуди се Лоренц.
— Може би в събота или неделя. В неврохирургията един от колегите има лодка, така че остава само да намерим време.
— Какво стана? — заинтересува се Гъс.
— Проверяваме за епидемията в Заир. При теб има ли нещо ново?
— Засега нищо особено. И слава Богу. Критичният период вече премина. Този път премина много бързо. Ние всички сме… Момент, тъкмо ми носят нещо… От Хартум ли идва това? — попита той секретарката.
Професор Александър търпеливо изчакваше — знаеше, че Лоренц не обича да чете набързо и мрази претупаната работа. Може би именно поради това бе постигнал забележителни резултати като учен. Всички знаеха, че Гъс Лоренц рядко греши в преценките си, защото грижливо обмисля всяко свое решение.
— Алекс — обади се Лоренц. — Току-що получихме две проби от Хартум. Изпратени са от Макгрегър от Британската болница в Хартум. Проби от двама пациенти, един зрял мъж и едно момиченце, четиригодишно, с вероятна диагноза хеморагична треска.
— От Хартум ли? Столицата на Судан?
— Така е записано — потвърди Гъс.
— Хм, това е доста далеч от Конго.
— Нали има самолети, Алекс — добродушно му напомни Лоренц. Ако нещо на света можеше да изплаши епидемиолозите, това бяха международните полети. От надписите на опаковката не можеше да се разберат повече подробности, обаче се виждаха номерата на телефона и факсапарата на подателя. — Окей, ще направим изследванията и ще видим какво ще излезе.
— Какво установихте за онези проби от миналата седмица?
— Днес ще имаме окончателните резултати. Но мога още сега да ти ги съобщя: вирус „Ебола“, щам „Мейинга“, идентичен с пробите от 1976-а, чак до последната аминокиселина.
— Хм, вследствие на пренасяне на заразата по въздушен път? — тревожно промърмори Александър.
— Това не е доказано, Алекс — припомни му Лоренц. — На твое място не бих се тревожил толкова. Судан не предлага най-подходящата среда за развитието на тази гадост. Горещо, сухо, много слънце. Вирусът няма да изтрае и два месеца на открито. Както и да е, нека първо поговоря с началника на лабораторията. Ще видя дали късно следобед ще мога да получа микрографиите. Не, струва ми се, че е по-вероятно да станат утре сутринта. А сега извинявай, но след един час е насрочено заседание.
— Ще се чуем утре, Гъс. — Александър затвори и тръгна към столовата. Зарадва се, когато завари там Кати Райън, придружавана, както винаги, от личния си телохранител.
— Как вървят изследванията? — попита го тя с усмивка.
— Все едно и също. Но имам нужда от една консултация.
— Не работя с вируси. — Но беше работила доста с пациенти, болни от СПИН, при които очните заболявания често се появяваха като странични ефекти. — Какъв е проблемът?
— Главоболие — обясни й Александър, докато се придвижваше към касиерката.
— Така ли? — Кати Райън взе очилата от лицето му и ги вдигна към светлината на лампите. — Желателно е от време на време да ги почистваш. Имаш около минус два диоптъра, плюс доста силно изразен астигматизъм. Ще те запиша за преглед. Знаеш ли, можеш да се окажеш подходящ пациент за изпробване на новата ни лазерна апаратура.
Докато оформяше коментара си, Том Донър не преставаше да мисли за позицията на Райън, който изглеждаше така искрен… но защо му се струваше, че всичко беше само привидно… да, привидно! Именно в тази дума, закотвила се в съзнанието му, се криеше отговорът на загадката, която го измъчваше още преди да приключат с интервюто. Явно, че репортерският му нюх и този път не му бе изневерил. Много добре познаваше всичките играчи по висшите етажи на управлението и бе на „ти“ с половината от столичния елит.