Кладенецът на възнесението
- Автор: Сандърсън Брандън
- Серия: Mistborn #2
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-146-7
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Кладенецът на възнесението». Краткое содержание книги:
Едно огромно синьо чудовище с нацепена, кървяща кожа внезапно се появи на стената, разбута настрани изплашените стрелци, сграбчи капитан Бедис за врата, хвърли го на земята и като че ли го стъпка. Втори колос се покатери на стената, после и трети. Стрелците заотстъпваха ужасени, захвърлиха оръжията си и се заблъскаха на платформите.
„Колосите се качват на стената — осъзна Сейзед. — Купчината долу им помага. И все пак да скочат толкова високо…“
Още чудовища изникнаха на стената. Бяха все едри екземпляри, по два и три човешки боя, и това им помагаше по-лесно да помитат защитниците. Войниците падаха на двора, а ударите по портата се усилваха.
— Бягайте! — извика Сейзед на събралите се скаа. Някои побягнаха. Но повечето останаха.
Сейзед погледна разтревожено към портата. Дъските започнаха да се цепят, по снега се посипаха трески. Войниците изплашено отстъпиха назад. Най-сетне със силен пукот напречната града се строши и дясното крило отскочи навътре. Виеща, окървавена, подивяла маса колоси нахлу през отвора.
Войниците захвърлиха оръжията си и побягнаха. Други останаха, вцепенени от ужас. Сейзед стоеше отзад, между ужасените войници и тълпата скаа.
„Аз не съм воин“ — помисли си той. Ръцете му трепереха. Помнеше колко усилия му струваше да запази спокойствие в лагера на колосите. Но сега, когато те крещяха с пълни гърла и размахваха тежките си мечове, а кръвта от нацепената им кожа шуртеше върху човешките трупове, той усети, че куражът му се топи.
„Ако не направя нещо веднага, няма кой друг“.
И почерпи сила от пютриума.
Мускулите му се наляха. Сейзед отвори стоманоема докрай и се хвърли напред, поел повече сила, отколкото бе черпил когато и да било. Години наред бе трупал тези резерви и сега бе моментът да ги използва.
Тялото му се промени, крехките ръце на книжник се превърнаха в огромни яки ръчища. Гърдите му се уголемиха, мускулите му затрептяха от изпълващата ги енергия. Дните, прекарани в слабост и немощ, бяха посветени тъкмо на този момент. Той разблъска редовете войници, изхлузи расото през главата си, усетил, че му става тясно, и остана само по препаска.
Водещият колос се обърна и видя, че пред него се издига същество с почти сходни размери. Въпреки яростта си, въпреки дивия си нрав, чудовището замръзна и в кървавите му очи се появи изненада.
Сейзед го удари. Нямаше опит в боя и не знаеше почти нищо за военното дело. Но в този момент липсата на умение нямаше значение. Лицето на колоса хлътна под юмрука му и черепът се разцепи.
Сейзед се завъртя върху масивните си крака и погледна втрещените войници. „Окуражи ги!“.
— Бийте се! — изрева той и сам се изненада от силата на гласа си.
И колкото и да бе странно, те го послушаха.
Вин падна на четири крака и опря чело в покрития с пепел път. Земята беше леденостудена, но тя не я усещаше. Дишаше на пресекулки. Не можеше да тича повече. Пютирумът й се беше изчерпил. Дробовете й горяха, краката й бяха парализирани от болка. Искаше да легне, да се свие на кълбо и да кашля.
„Това е само пютриумен транс“ — помисли си. Беше изстискала тялото си докрай, но го усещаше едва сега.
Закашля се отново, бръкна с разтреперана ръка в джоба си и извади последните две стъкленици. Разтворът в тях представляваше смес от осемте основни метала, плюс дуралуминий. Пютриумът щеше да я поддържа още малко…
Но не достатъчно. Все още имаше часове път до Лутадел. Дори с пютриум щеше да пристигне много след мръкване. Тя въздъхна, прибра стъклениците и се надигна.
„И какво ще направя, като стигна? Защо трябваше да полагам такива усилия? За да убивам отново?“
Знаеше, че няма да стигне навреме за битката. Нищо чудно колосите да бяха атакували още преди няколко дни. Освен това все още я измъчваха спомени от ужасяващото нападение срещу Сет. Нещата, които бе направила. Смъртта, която бе причинила.
Само че сега се чувстваше малко по-различно. Беше приела ролята си на нож. Но какво беше ножът, ако не само един инструмент? Оръжие, което може да се използва за добро и за лошо, да убива и да защитава.
Мислите й бяха объркани, последица от общото изтощение. Тя разпали калай, за да ги проясни, но от това краката й се разтрепериха повече. Пътят пред нея се извиваше и сякаш изчезваше в безкрая. Вървеше точно покрай канала, наподобяващ пропълзяла през полето огромна сребриста змия. Когато минаваха оттук на идване с Елънд, същият този път й се струваше сияещ и нов. Сега изглеждаше мрачен и потискащ. Кладенецът продължаваше да тупти, вибрациите му се усилваха с всяка крачка, която я доближаваше до Лутадел. И въпреки това й се струваше, че се придвижва твърде бавно. Че ще закъснее и колосите ще превземат града.