Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
— Добре, разкажете вие за тази жена — съгласи се Ела.
— Между впрочем — започна Джеси — нашата комисия не бива да клюкарствува, но аз няма да споменавам имена. Миналата седмица тук дойде една жена от току-що пристигналите; Комисията още не бе сварила да поговори с нея. Идва тя тук, пъха панталоните на мъжа си в клозетната чиния и казва: „Много е ниско и тясно. Трябва да се превиеш одве. Защо не са ги направили по-високи?“ — Членките на Комисията високомерно се усмихнаха.
Ела пак прекъсна Джеси:
— Казва: „Тук не може да се перат по много дрехи наведнъж.“ — И тя, без да мигне, издържа строгия поглед на Джеси.
Джеси рече:
— С тоалетната хартия имаме постоянно неприятности. Тя не бива да се изнася оттук — има такова правило. — Джеси силно пльокна с език. — Пари за тоалетна хартия събираме от целия лагер. — Тя млъкна за миг и после призна: — Постройка номер четири харчи най-много. Сигурно някой краде хартията. За това говорихме на общо събрание на жените: „В женския клозет на постройка номер четири се харчи твърде много хартия.“ Точно така казахме, пред всички.
Майката ги слушаше, затаила дъх:
— Краде ли? А защо?
— Такива неприятности сме имали и по-рано — продължи Джеси. — Последния път стана ясно, че три момиченца си правят от хартията кукли. Хванахме ги. Но къде се дява сега пък хартията — не ни е известно. Тъкмо сложиш ново руло, и веднага изчезва. И за това говорихме на едно събрание. Една жена предложи да се прекара звънец, който да звъни всеки път, когато се завърти рулото. Тогава щяло да може да се следи кой по колко изразходва. — Тя поклати глава. — Просто не зная какво да правим с тая хартия. Всяка седмица мисля за това. В постройка номер четири някой краде хартията.
Отзад се разнесе жален глас:
— Мисис Булит! — Членките на Комисията се обърнаха. — Мисис Булит, чух какво приказвахте. — На вратата стоеше някаква жена, цялата червена, потна. — Мисис Булит, не ми стигна куражът да си призная на събранието. Просто не ми стигна куражът. Щяха да ми се смеят.
— За какво говорите? — Джеси тръгна към нея.
— Може… може би това да е наша вина… Само че ние не крадем, мисис Булит.
Джеси се приближаваше все повече и повече и на лицето на каещата се грешница сега изби пот на едри капки.
— Какво да правим, мисис Булит!
— Обяснете както трябва за какво става дума — каза Джеси. — Тази постройка се опозори заради тоалетната хартия.
— Това продължава вече цяла седмица, мисис Булит. Ала какво да правим? Нали знаете, имам пет дъщери.
— Но какво правят те с хартията? — заплашително попита Джеси.
— Използуват я, нищо повече. Честна дума, нищо повече.
— Как смеят? Четири-пет книжки са напълно достатъчни. Каква е тази работа от тях?
Жената измуча:
— Имат диария. И петте ми дъщери. Стоим без пари. Ядат зелено грозде. Всеки десет минути тичат до клозета. — И мъчейки се някак си да извини своите момичета, тя добави: — Те не крадат хартията.
Джеси въздъхна:
— Защо не казахте това по-рано? Трябваше да кажете. Заради вас постройка номер четири се опозори. А диария всеки може да го хване.
Жалният глас продължаваше да каканиже:
— Ядат зелено грозде, просто не можеш да ги спреш. И диарията им от ден на ден се засилва.
Ела Съмърс избухна:
— Медицинския пункт! Тя трябва да потърси помощта на медицинския пункт!
— Ела Съмърс! — възкликна Джеси. — За последен път ви казвам: не сте вие председателка. — Тя отново се обърна към червената от смущение жена: — Нямате ли пари, мисис Джойс?
Жената наведе очи:
— Да, нямаме. Но скоро ще намерим работа.
— Напразно се смутихте толкова — рече Джеси. — Това не е престъпление. Изтичайте до бакалницата и си вземете продукти. Лагерът има там кредит на стойност двайсет долара. Можете да вземете продукти за пет. А като получите работа, ще върнете дълга си на Главната комисия. Това ви беше известно, мисис Джойс — строго добави тя. — Как допуснахте момичетата ви да гладуват?
— Никога не сме разчитали на подаяния — отвърна мисис Джойс.
— Вие прекрасно знаете, че това не са подаяния — каза ядосано Джеси. — Не за пръв път водим такъв разговор тук. В нашия лагер няма подаяния. Не бихме търпели подобни неща. Значи, изтичайте до бакалницата и вземете оттам продукти. А талона донесете на мен.