Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
След вечеря те отново слязоха в морето и се изкачиха от него по стълбите на Операта, придружени от един гондолиер с голям фенер като някой тритон. Така влязоха в ложата и тогава за мистър Спарклър започна страшно мъчение.
Театърът беше затъмнен, но ложите бяха осветени, та няколко посетители се отбиха по време на представлението и Фани разговаряше с тях така любезно, заемаше такива очарователни пози, защото си говореха поверителни неща и спореха за хората, които седяха в отдалечените ложи, че нещастният Спарклър намрази цялото човечество. На края на представлението обаче той получи две награди. Тя му подаде да й държи ветрилото, докато си нагласяше наметката, и на него се падна блажената привилегия да я отведе под ръка надолу по стълбите. Мистър Спарклър си мислеше, че тези трохички насърчение ще го крепят, а може би и мис Фани си мислеше същото.
Тритонът с фенера беше готов пред вратата на ложата и пред много други врати чакаха също тритони с фенери. Тритонът на семейство Дорит държеше фенера ниско, за да осветява стъпалата, и мистър Спарклър си надяна още едни вериги над предишните, като наблюдаваше блестящите й крачета да изпускат искри надолу по стълбите край него. Между безделниците в театъра се оказа и парижкият Бландоа. Той тръгна с Фани и я заговори.
Малката Дорит вървеше напред с брат си и мисис Дженеръл (мистър Дорит си остана у дома), но на кея всички се събраха. Тя се сепна отново, като видя Бландоа до себе си, подал ръка на Фани, да й помага при качването в гондолата.
— Гауън понесе една загуба днес — каза той, — след като има щастието да бъде посетен от красиви дами.
— Загуба ли? — повтори Фани, като пусна ръката на съкрушения Спарклър, и седна в гондолата.
— Да, загуба — каза Бландоа, — кучето му Лъв.
Той държеше ръката на малката Дорит, когато каза това.
— То е мъртво — каза Бландоа.
— Мъртво ли? — отекна малката Дорит. — Това благородно куче?
— Ей богу, мили дами! — усмихнато каза Бландоа и сви рамене. — Някой е отровил това куче. Мъртво е, както са мъртви дожовете.
Глава VІІ
Предимно прах и призми
Мисис Дженеръл, която продължаваше да седи на капрата и да държи здраво юздите на благоприличието, си даваше голям труд да придаде достатъчно лустро на своята мила млада приятелка, а от своя страна милата млада приятелка на мисис Дженеръл полагаше голямо старание да го приеме. Колкото усилено да се бе старала тя през тежкия си живот да постигне много цели, никога не бе полагала по-големи усилия от сегашните, да бъде шлифована от мисис Дженеръл. Вярно е, че оглеждащата ръка на мисис Дженеръл я караше да се чувствува неспокойна и я смущаваше, но тя се подчини на семейното изискване в неговото величие, както се бе подчинила на изискването му през време на неговото падение и не удовлетворяваше собствените си влечения сега, както не бе удовлетворявала и глада си в дните, когато скътваше обеда си, за да достави вечеря на баща си.
През време на този мъчителен период с мисис Дженеръл тя имаше само една утеха, която я крепеше и изпълваше с благодарност, каквато някой по-малко предан и любещ, несвикнал на борба и пожертвователност, не би счел разумна. И наистина в живота често виждаме, че хора като малката Дорит не са и наполовина така разумни като онези, които ги използуват. Тази утеха на малката Дорит беше продължителната любезност на сестра й. Не я интересуваше, че тази любезност се изразяваше във високомерно покровителство — тя бе свикнала на това. Не я интересуваше, че й отреждаха второстепенно място като на придружителка в пламтящата колесница, в която мис Фани седеше на важното място и очакваше да й се отдаде полагаемата й се почит. Тя не търсеше по-добро място. Винаги изпълнена с възхищение от красотата, изяществото и умението на Фани, тя не се питаше доколко дълбоката привързаност към сестра й се дължеше на нейното собствено сърце и доколко на Фаниното, но й отдаваше цялата сестринска привързаност, която едно голямо сърце може да изпита.
Огромното количество помада, прах и призми, които мисис Дженеръл преля в семейния живот, съчетани с Фанините постоянни гмуркания в обществото, остави много малко естествена утайка на дъното на цялата тази смес. Това правеше задушевните разговори с Фани двойно по-скъпи за малката Дорит и още по-облекчителни.
— Еми — й каза Фани една вечер, когато останаха насаме след един така уморителен ден, че малката Дорит беше съвсем капнала, макар че Фани би се гмурнала отново в обществото с най-голямо удоволствие. — Искам да ти разкрия нещо. Надали ще се сетиш какво.