Хюрем. Московската наложница
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Серия: Великолепният век #1
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Летера
- ISBN: 978-954-516-988-5
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Хюрем. Московската наложница». Краткое содержание книги:
Рюстем се напрегна като струна. Жената на самия падишах на света, Хюрем султан, която с една своя заповед търкулваше главата на кого ли не, го беше извикала при себе си, за да му зададе загадка, така ли? Той усети опасността с цялата си същност. Не издаде нито звук. Само стоеше в смирение, сякаш нямаше нищо общо с този свят, сякаш се разхождаше из облаците, затворил очи, като че скланяше глава пред съдбата си. Единствено леко наведе глава и с това показа, че беше готов да изслуша въпроса.
— Казаха ми — започна отново Хюрем, — че каквото не пада под дървото, не било круша. Че родът влече към рода, а кръвта към кръв. Вярно ли е?
Мъжът усещаше, че Хюрем султан следи дори и най-малкото потрепване по лицето му. Какво означаваше това сега? Обля го пот.
Хюрем този път изрече думите една по една.
— Един човек забравя ли произхода си, ако смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли?
Рюстем преглътна от безпомощност.
Тя видя, че везирът не беше на себе си от страх, и реши да го насърчи:
— Крушата ли решава дали да падне от дървото? Ами ако след като се откъсне, тя се търкулне по склона надолу? Няма ли вече да се смята за круша?
Погледна въпросително. Беше ясно като бял ден, че пашата трепери.
— Как трябва да бъде наречена Нилюфер хатун, съпругата на нашия предшественик Орхан Гази? Ако родът влече към рода, а кръвта към кръв, тогава на кого прилича Мурад Худавендигяр, чиято майка е Нилюфер хатун — дъщерята на гръцки феодален земевладелец? На гърците ли, на османците ли? В името на кого султан Мурад хан изпи шербета на смъртта при Косово? Не е ли в името на Османската империя?
Хюрем млъкна. Той трепереше като лист, усети как отново го оглежда нейният преценяващ и претеглящ поглед.
— Ами ти? — чу я да казва. — Ти не се ли стараеш да изпълняваш безпогрешно службата си към Негово Величество султана? Не е ли така, ага?
Сърцето на Рюстем вече беше на път да изскочи от гърдите му. Умираше от страх, че блъскането му ще се чуе. За какво беше всичко това? Хюрем съвсем открито му заявяваше, че няма произход. Но защо? Тя да не би да има? Виж я само московчанката! — ядоса се той, но се постара по изражението му да не настъпи и най-малката промяна. Да не би пък някой от враговете му да го беше наклеветил, че хърватинът Рюстем заговорничи срещу държавата? Защо му беше такова нещо? Кой друг щеше да вземе едно хърватско селянче и да го издигне до най-високите позиции в най-могъщата държава на света? И не само това. Къде другаде щеше да стане толкова богат? Още отсега не знаеше на колко възлиза богатството му. Но това е само началото. Нека стане везир и тогава ще видим как ще се сипят жълтици и елмази.
Хюрем не дочака отговор, продължи със злокобен глас:
— Какво мълчиш, ага? Ние не можахме да разрешим тази загадка. Ако кажа, че един човек не забравя произхода си, когато си смени името, религията, свещената книга и посоката, в която се моли, това звучи невероятно. А ако реша, че го забравя, сърцето не е съгласно.
Докато говореше, Хюрем бе извадила от широкия ръкав на кафтана ръката си и като бяло гълъбче я бе положила от страната на сърцето си. Разбра, че трябва още да го насърчи.
— Например ние — прошепна тихичко. — Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми. На теб изобщо ли не ти липсва хладният въздух на хърватските долини? През нощите никога ли не се случва насън да отпиваш от заснежените води на Сава? Човек забравя ли произхода си, когато смени името, религията, свещената си книга и посоката, в която се моли? Хайде, кажи ми, щом няма по-умен от теб.
Краката на Рюстем вече не го държаха. Какво очакваше да чуе тя? Да извика: Не го забравя, не го забравя, така ли? Зловещи и опасни думи! Пък и какво значеха? „Очите ми гледат към водите на този проток, но душата ми не напуска планините и върховете на родината ми…“ Хюрем или го изпитваше, или пък имаше друго наум. На лицето му едва забележимо се изписа онази хитра лисича усмивка, която хората от двореца добре познаваха. Присви очи. И после боязливо измърмори на един дъх:
— Вълкът козината си мени, но нрава — не.
Ако беше видял следа от гняв в очите на Хюрем, веднага щеше да извърти думите си. Но не стана това, от което се страхуваше.
Хюрем се съгласи:
— Така е, разбира се. Вълкът не мени нрава си. Нали точно еничарите са били в най-вярна служба на държавата? И Любимеца Ибрахим паша беше хърватин като теб, но заемаше висока позиция при господаря ни.