Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Бяха имали голям късмет, че изобщо бяха успели да се измъкнат от пещерата на дуорите. Ако Белите лисици бяха очаквали някаква съпротива, вероятно бяха предполагали, че тя ще е близък бой в тесни пространства. Но отчаяното нападение на дуорите в мрака и срутващите се изневиделица върху главите им каменни лавини бяха изненадали безсмъртните и бяха позволили на Мириамел и спътниците й да се измъкнат. Принцесата обаче не хранеше никакви илюзии, че биха могли и втори път да скроят номер на коварните норни.

— Може да се окажем принудени да бягаме завинаги пред тях — каза тя на Юис-хадра. — Вие може и да ги надживеете, но ние не можем. А и нашите хора над земята се намират в опасност.

Бинабик кимна.

— Тя казва самата истина. Бягството за нас не е достатъчно. Ние трябва да се измъкнем оттук.

Дуорката не отговори, а погледна към съпруга си, който се приближаваше с накуцване зад тях, следван от последните дуори и Кадрах. Лицето на монаха беше пепеляво, сякаш беше ранен, но Мириамел не забеляза никакви рани. Тя сви устни — не искаше да му съчувства.

— На доста голямо разстояние са от нас — каза изтощеният Юис-фидри. — Изглежда, нямат нищо против да ни позволят да се отдалечим.

Седна, облегна се на стената и отпусна глава върху камъните. Юис-хадра внимателно опипа раната от стрелата на рамото му с широките си пръсти.

— Шо-венна и още трима са мъртви — проплака дуорът и промълви няколко думи на съпругата си, която нададе скръбен вопъл. — Смазани като крехки кристали. Няма ги.

— Ако не бяхме избягали, и без това щяха да ги избият — както и вас и всички нас. — Мириамел млъкна, за да овладее гнева и ужаса си от преследващите ги норни. — Прости ми, Юис-фидри. Съжалявам за твоите близки. Наистина съжалявам.

Челото на дуора беше покрито с пот, която блещукаше на светлината на жезлите.

— Никой не тъгува за Тинукеда'я — отвърна тихо той. — Превръщат ни в слуги, открадват ни Словото на сътворението, молят ни за помощ, когато им е необходима, но никога не тъгуват за нас.

Мириамел се почувства засрамена. Той със сигурност намекваше, че тя е точно толкова виновна за злочестината на дуорите — и на нискийците, помисли си Мириамел, припомняйки си саможертвата на Ган Итай, — колкото някогашните им господари ситите.

— Отведи ни до някое място, откъдето можем да излезем на горния свят — каза тя. — Това е всичко, за което те моля.

Преди дуорът да отговори, неочаквано се намеси Бинабик.