Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Нашата армия е пред стените и вестителите надуха тръбите. Исгримнур или някой друг вероятно чете в момента Нотата с исканията. Все още не виждам нито един кралски воин… не, сред зъберите се движат няколко силуета. Почвах да се чудя дали там въобще има някой…

— Кой? Кой е на зъберите?

— Милостиви Ейдон, Странгиард, не знам. Само силуети, нищо повече.

— Трябваше да сме по-близо — каза с раздразнение свещеникът. — Този хълм е прекалено отдалечен — особено в такова време.

Арфистът го погледна за момент.

— Да не си полудял? Аз съм музикант, а ти си библиотекар. Дори в момента сме прекалено близо — трябваше да си останем в Набан. Но сме тук и тук ще си останем. Ха, по-близо! Само това оставаше!

Той задуха в измръзналите си длани.

Сред воя на вятъра се дочуха рогове.

— Какво става? — попита Странгиард. — Какво правят?

— Прочетоха Нотата и предполагам, че не са получили никакъв отговор. Това е все едно Джосуа да предложи на Елиас да се предаде с достойнство, след като предварително знае, че никога няма да го направи.

— Принцът е… твърдо решен да предприеме необходимото — отвърна Странгиард. — Надявам се, че нищо не му се е случило. Направо настръхвам, като си представя, че двамата с Камарис са се изгубили сред тези пещери.

— Ето го онзи набанец — възкликна развълнувано Сангфугол. — Наистина много прилича на Джосуа — поне оттук. — Той се обърна рязко към свещеника. — Ти наистина ли предложи аз да се направя на принца?

— Много приличаш на него.

Сангфугол го изгледа с раздразнение и неприязън.

— В името на божията майка, Странгиард, моля те повече да не ми правиш никакви услуги. — Той се уви по-плътно в одеялата. — Представяш ли си ме да яздя под стените и да размахвам меч? Изкупителят да ни е на помощ!

— Но ние всички трябва да направим, каквото можем.

— Да! И това, което аз мога да правя, е да свиря на арфата си или на лютнята си, или да пея. Ако победим, гарантирам ти, че ще го направя. А ако не — е, пак може би ще го правя, ако оцелея, но няма да е тук. Но това, което не мога да правя, е да яздя кон, да се бия и да се правя пред хората на Джосуа.

Останаха безмълвни известно време, заслушани във воя на вятъра.

— Ако загубим, боя се, че няма да има къде да избягаме, Сангфугол.

— Вероятно. — Дълго време арфистът не каза нищо повече, но накрая се обади: — Най-после!

— Какво? Нещо става ли?

— Доближават стенобойната машина — майчице, това е наистина нещо страшно. Има огромна желязна глава, която е като истински коч с извити рога и всичко останало. Но е толкова огромна! Колкото и много войници да я тикат, истинско чудо е, че въобще могат да я помръднат. — Той ахна. — Кралските войници стрелят от стените! Ето, някой падна. И още неколцина… Но стеноломът продължава напред.

— Господ да ги пази — промълви тихо Странгиард. — Тук е ужасно студено, Сангфугол.

— Как е възможно да се стреля с лък в този вятър, камо ли да улучиш? А! Един падна от стената. Един от техните свърши. — Арфистът почти крещеше от възбуда. — Трудно се разбира какво става, но нашите войници са съвсем близо до стената. Ето, някой вдига стълба. По нея се изкачват наши воини.