Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Не можете ли… нима просто не… знаете къде са принцът и Камарис?

Развеселената й усмивка беше твърде човешка.

— Не. Има неща, които понякога сме в състояние да направим, за да улесним издирването на някой или нещо — но не и тук.

— Не и тук? И защо?

Усмивката й се стопи.

— Защото тук нещата се променят. Не го ли усещаш? За мен е толкова силно, колкото беше вятърът навън.

Тиамак поклати глава.

— Ако нещо опасно се спусне насреща ни, надявам се, че ще ми кажеш. Това не е моето мочурище и нямам представа къде са смъртоносните подвижни пясъци.

— Мястото, където отиваме, някога беше наше — отвърна със сериозен тон Адиту. — Но нищо повече.

— Познавате ли пътя?

Тиамак огледа спускащия се тунел, безбройните пукнатини и почти напълно еднакво редуващите се разклонения, потънали в плътен мрак отвъд осветеното от сферите пространство. Мисълта да се изгуби тук беше влудяваща.

— Майка ми знае или много скоро ще знае. Чия също е живяла тук.

— Майка ти е живяла тук?

— В Асу'а ли? Живяла е тук хиляда години.

Тиамак потръпна.

Групата не се движеше по някаква логически ясна за него пътека, но той отдавна се доверяваше безпрекословно на ситите, въпреки че твърде много неща в тях го плашеха. Срещата му с Адиту на Сесуад'ра беше достатъчно странна, но там тя беше сама, особнячка, какъвто особняк вероятно и самият той изглеждаше на сухоземците. Присъствието им заедно на едно място — било в големи маси върху хълма източно от Хейхолт или тук в малка група, чиито членове, освен че вземаха всяко решение без обсъждане, но и бяха в някакво ненарушимо съгласие — му даваше възможност за първи път да усети истински колко са особени. Някога бяха управлявали цял Остен Ард. Историята твърдеше, че са били добронамерени владетели, но Тиамак не можеше да спре да се пита дали наистина са били такива, или просто не бяха обръщали внимание на подвластните си простосмъртни. А ако действително бе така, бяха жестоко наказани за своята непредпазливост.

Куройи спря — останалите спряха заедно с него — и изрече нещо на плавната ситска реч.

— Има някой — обясни тихо Адиту на Тиамак.

— Джосуа? Камарис?

Въобще не искаше да си мисли, че е някаква опасност.

— Ще разберем.

Куройи зави в едно разклонение и направи няколко крачки навътре. Миг по-късно отскочи пъргаво назад и изсъска нещо. Адиту профуча край Тиамак и изтича до Куройи.

— Не бягай! — извика тя към тъмнината. — Аз съм Адиту!

След няколко мига се появи силует с насочен напред меч.

— Принц Джосуа! — Тиамак почувства огромно облекчение. — Значи не сте пострадали.

Принцът ги гледаше и примигваше от светлината на кристалните глобуси.

— Милостиви Ейдон, наистина сте вие. — Той се отпусна тежко на пода на тунела. — Факлата ми изгоря. От доста време съм в абсолютен мрак. Стори ми се, че чувам стъпки, но се движите толкова тихо, че не бях съвсем сигурен…