Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Бавно и съвсем незабележимо обстановката започна да се променя. Докато двамата с Джосуа пристъпваха по лъкатушещите коридори след безсмъртните, Тиамак най-напред забеляза, че подовете станаха по-равни, а тунелите — малко по-прави. Скоро започна да вижда явни признаци от използване на сечива за изглаждане на стените, прави ъгли, каменни сводове, които свързваха разклоненията в по-големите кръстовища, дори няколко повърхности върху каменните стени, които изглеждаха гравирани, въпреки че рисунките бяха само схематични изображения на вълни или разлюлени треви.

— Тези най-външни проходи не са завършени — обясни му Адиту. — Или са били започнати твърде късно, или са били изоставени заради по-необходими тунели.

— Изоставени? — Тиамак не можеше да си го представи. — Кой би дълбал през камъка толкова време, за да изостави всичко накрая?

— Някои от тези проходи са построени от моя народ с помощта на Тинукеда'я — дуорите, както ги наричате вие — продължи тя. — Този влюбен в камъка народ е дълбаел единствено заради себе си, без да ги е интересувало довършването или запазването, както дете може да грабне един кошница с играчки и да я захвърли, щом майка му го извика.

Мъжът от мочурищата поклати глава.

Загрижени за своите простосмъртни спътници, ситите най-после спряха за почивка в обширна пещера, от чийто таван висяха източени сталактити. На мекото сияние на глобусите гледката се стори на Тиамак абсолютно магическа и за момент той изпита задоволство, че е тръгнал със ситите. Очевидно подземният свят бе пълен не само с ужаси, но и с чудеса.

Докато похапваше парче хляб и някакъв вкусен, но непознат плод, вранът се запита какво ли разстояние са изминали. Изглежда, вървяха вече почти цял ден, но цялото разстояние на повърхността между точката, от която бяха тръгнали, и стените на Хейхолт не би им отнело и четвъртината от това време. Дори по обиколния маршрут през тунелите би трябвало да са стигнали до нещо, но те продължаваха да прекосяват само еднообразни пещери.

„Също като призрачната колиба на Буайег от приказките — помисли си той. — Малка отвън, огромна отвътре“.

Обърна се да попита Джосуа дали тази особеност му е направила впечатление. Принцът гледаше втренчено своето парче хляб, сякаш беше прекалено изтощен или объркан, за да го изяде. Пещерата внезапно се разтърси — или поне така се стори Тиамак: изпита някакво усещане за движение, някакво приплъзване, но нито Джосуа, нито ситите реагираха. Сякаш всичко в пещерата се беше плъзнало на една страна заедно с хората в нея, без те да могат да му се противопоставят. Изкривяването беше стряскащо и дълго и след като премина, Тиамак имаше чувството, че обитава две пространства едновременно. По гърба му полазиха тръпки.