Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Бог да ни пази! — Слудиг зяпна от изумление. — Какво правят?

— Пеят — отвърна Изорн. — Виждал съм го пред стените на Наглимунд. Продължи сума време.

Той се загледа в двайсетината сити, които бяха излезли най-отпред и сега стояха на разстояние един изстрел с лък от стената, нагазили до колене в снега.

— Какво искаш да кажеш — „пеят“?

— Така се сражават — поне така се сражават със своите братовчеди норните. Ако проумявах нещо повече, щях да ви го обясня.

— И това са съюзниците, на които толкова се надявахме? — Слудиг направо беснееше. — Ние се бием да си спасим живота, а те пеят! Погледнете! Нашите мъже там гинат!

— Ситите могат да се сражават и по друг начин, Слудиг. И това им свърши работа в Наглимунд, макар да не разбрах как. Успяха да срутят стената.

Спътникът му изсумтя присмехулно.

— Предпочитам да се доверя на стенолома и обсадните кули и на мъже със силни мускули. — Той огледа небето. — Притъмня. Но не е много след пладне.

— Вероятно бурята се засилва. — Изорн дръпна юздите на коня си, който пристъпваше неспокойно. — Това там не ми харесва. Виждаш ли онзи облак над кулите?

Слудиг проследи насочения пръст на Изорн и премигна.

— Светкавица! Това ситите ли го правят?

И наистина, почти единственото, което се извисяваше на фона на виещия вятър, беше странното ритмично припяване на безсмъртните.

— Не знам, но е възможно. Наблюдавах ги да правят същото дни наред пред Наглимунд, но пак не мога да ти кажа какво точно правят. Джирики ми каза, че така блокирали някои магии на норните.

Изорн премигна при поредния оглушителен трясък, отекнал надолу по склона и из пустите улици на просналия се зад армията на принца Ерчестър. Блесна нова светкавица, сякаш вцепенила за миг всичко върху и пред стените на Хейхолт — воини, бойни машини, кръжащи снежинки и дори полетелите стрели, — след което всичко отново потъна в сумрака на бурята. Тресна нов гръм. Вятърът зафуча още по-силно.

— Може би затова норните не са сред стрелците — почти извика Изорн. — Сигурно подготвят някаква хитрост, някакво заклинание, което надали ще ни хареса. О, аз видях истински ужаси в Наглимунд. Слудиг, моля се воините на Джирики да са достатъчно силни, за да ги удържат.

— Това е истинска лудост! — изкрещя Слудиг. — Не виждам почти нищо!

Изтрещя нов тътен, този път малко по-глух. Не беше гръмотевица.

— Слава на Усирис! Дотикали са стенолома пред вратата — изкрещя възбудено Изорн. — Виж, Слудиг, нанесоха първия удар!

Той вдигна черния меч и пришпори коня си няколко крачки по-напред. С шлема-дракон и с развятото от яростния вятър наметало дори на Слудиг му се стори, че това е Камарис, а не синът на неговия владетел.

— Трябва да открием ездачите на Хотвиг и да сме готови, ако разбият вратата.

Слудиг се огледа за пратеник, но наоколо се мъкнеха само пехотинци.