Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

Ветровете бушуваха около върха на Стормспайк, но в подножието на планината цареше абсолютно спокойствие. Мрачните спяха дълбоко. Коридорите на Долна Накига бяха почти пусти.

Облечените в ръкавици пръсти на Утук'ку, издължени и крехки като крачета на щурец, хванаха облегалките на трона й. Тя отпусна древните си кости върху камъка и освободи мислите си през Дишащата арфа, последва нейните извивки и лъкатушения, докато Стормспайк не помръкна и тя не се превърна в чист разум, бродещ из черните междупространства.

Гневният Мрачен беше изоставил Арфата. Беше се преместил в мястото — ако това би могло да се нарече място, — където можеше да действа в единодушие с нея, за да осъществят последната стъпка от своя многовековен план, но тя все още усещаше бремето на омразата и завистта му, въплътена от мрежата от бури, които вилнееха над земята.

В Набан, където някога бяха управлявали първите императори, по улиците се беше натрупала дебела снежна покривка. Високите вълни блъскаха един в друг закотвените в голямото пристанище кораби или ги тласкаха към брега, осеян с изпотрошените им талпи — сякаш кости на великани. Обезумелите килпа нападаха всичко, което се движеше върху водата, и дори предприемаха пълзящи нахлувания в крайбрежните градове. А дълбоко в сърцевината на Санселан Ейдонитис камбаната на Клавес висеше безмълвна и вкочанена от леда, както беше вцепенена от страх Майката Църква на простосмъртните.

Въпреки че вътрешността на Вран беше защитена от най-яростните бури, той също беше сграбчен в лапите на студа. Въпреки че безброй гханти бяха измрели от лошото време, пълчищата им продължаваха да извират нескончаемо от блатата и да опустошават крайбрежните селища. Малцината в Кванитупул, осмелили се да излязат сред мразовитите хали на открито, се придвижваха само в групи, въоръжени с железни оръжия и ветроустойчиви факли срещу гхантите, които като че ли гъмжаха във всяко сенчесто кътче. Децата си стояха вкъщи, а вратите и прозорците бяха залостени дори през кратките часове, когато бурята стихваше.

Дори гората Алдхеорте сякаш спеше под белия саван, но дори да страдаха под смразяващата ръка на Севера, вековните й дървета оставаха безмълвни. Сърцевината на гората Джао е-Тинукай'и беше пуста и забулена от смразяващи мъгли.

Всички земи на простосмъртните се гърчеха в ръката на Стормспайк. Бурите бяха превърнали Римърсгард и Фростмарч — Замръзналото блато — в ледена пустиня, а Хернистир страдаше не по-малко. Още преди да успеят да възстановят домовете си, от които ги беше прогонил Скали от Калдскрайк, хернистирците бяха принудени пак да се скрият в пещерите на Грианспог. Духът на уважаваните от ситите хора, запламтял високо за кратко, сега мъждукаше като помръкнало пламъче.

Бурята бе връхлетяла и Еркинланд. Черните ветрове превиваха и кършеха дърветата и затрупваха къщите с дълбоки преспи. Гръмотевици тътнеха като освирепели зверове по цялата земя. Злокобното сърце на бурята мяташе снежни вихрушки и раздиращи светкавици над Ерчестър и Хейхолт.