Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Вътре, отвъд долепените кръгове от стотици конници, атаманите бяха седнали пред главната палатка — палатката на Имотан — шаманът на Белия чакал. Ток се поклони, а Имотан го покани с ръка и потропа по земята до себе си. Той седна и поздрави атаманите, а Имотан го гледаше преценяващо, с неотлъчен пронизващ поглед. Ток издържа и зачака.

— Съжалявам за вашите мъртви, Ток — най-накрая изрече шаманът.

— Благодаря. Той е, нали? Същият, наречен Риландарас?

Имотан си отряза парче месо от бут с късо ножче.

— Да, той е. Ние се надявахме и се молехме поколения наред и сега той се завърна при нас.

— Надявали сте се? Надявали сте се? Ако е той, към кого според вас ще се обърне, след като ние си тръгнем?

— Това е наша работа, малазанецо. Живели сме с него много преди появата ви.

— Ние ви отървахме от един хищник.

— Намесихте се.

— Ние ви освободихме!

Старецът заби ножа в земята между тях.

— Освободили сте ни! Можеш ли да освободиш някой човек от него самия? Някой народ от него самия?

Той дълго и дълбоко пое дъх, за да се овладее, обърна се към подноса с храна и си взе шепа грозде. Засмя се и поклати глава при някаква мисъл, която го порази.

— Проклятието на Лис! Ние сме изгубен народ, скитаме се без посока. Изгубили сме се от себе си. Сега обаче пътят ни се завърна при нас.

— Не виждам верен път.

— Ти не си от сетите.

Някое време шаманът помълча. Изглеждаше притеснен, докато дърпаше и разглеждаше острието на ножа си.