Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

По обяд, докато пресичаше плитка долина, изникнаха конници на малки отряди и тръгнаха към него. Той спря да ги изчака и скръсти ръце на високия заден лък на седлото. Обкръжиха го отдалеч, докато един не пристъпи напред и не се приближи. Беше снажен, само по панталони от еленова кожа, плътна кожена наметка и широки кожени предпазители за китките. Къдравата му коса бе прошарена със сиво, както и космите по гърдите. Мъжът изгледа Ток от горе до долу и открито го прецени.

— Ти си Ток-старши — рече той на талийски.

— Ти пък си Дивака от Равнините.

Кимване.

— Тръгнал си да говориш с Имотан. Според мен не бива да отиваш.

— Мога ли да попитам защо?

— Сега той си има своя белезникав бог. Каква нужда има от теб?

— Има много неща между нас. Разменили сме си доста обети.

— Ти и сетите — да. Не и той.

Ток изви гръб, за да облекчи болката. Огледа човека пред себе си — нашарен с белези от мечове и ножове, говори свободно талийски. Имперски ветеран, може би сержант.

— Ами ти? — попита той. — Може и да не признаваш властта на Имотан, но ние можем да използваме теб и воините ти, за да съборим Империята.

Мъжът оголи острите си жълти зъби.

— Не ме обиждай. Империята, Лигата. Все едно и също.

— Не е така… Ти и останалите ще бъдете почти независими.

— В най-добрия случай празни обещания. В най-лошия — лъжи. Чували сме го и преди.

— Трябва да обмислиш внимателно предложението ми, ветеране. Ние ще победим Ласийн. Толкова не й достигат добри войски, че е отчаяна. Чух, че е свикала насила дори и старите ветерани от Малаз, за да увеличи числеността си.

Старият сетски ветеран притихна. Изопнатото му неодобрително изражение изчезна.

— Това пък какво беше?

Ток озадачено сви рамене.

— Просто казах, че е събрала във войската всички, които може, дори от Малаз.

Дивака дръпна юздите си.

— Тръгвам си. Ще ти кажа още веднъж, Ток — недей преследва тази договорка.

И той подкара животното си и даде знак на воините да го последват. Те отгърмяха.

Известно време Ток стоя неподвижно и ги наблюдаваше, докато се отдалечаваха. Нещо. Току-що тук се бе случило нещо, ала нямаше представа какво точно би могло да бъде то. Той поклати глава и пришпори коня си.

Язди през по-голямата част от остатъка на деня, преди да долови друг знак освен следите от конски копита. На североизток се вдигаше прах. Той смушка коня си, за да ускори леко ход. Започваше да се притеснява да не го хванат на тъмно. Когато изкачи лек тревист наклон, в ниското видя орда конници, които се въртяха в бавно развълнувано колело и ревяха бойни песни в сгъстени кръгове около шатрите на шаманите. Вдигнатите от тях облаци жълт прах се издигаха във вече притъмняващото небе. Той се доближи и зачака, но младите войници не му обърнаха внимание. Повечето от тях носеха снопчета бяла козина по копията, на ръцете или в косата. Най-накрая, може би по нареждане отвътре, неохотно бе отворено място, за да може конят на Ток да премине.