Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Подобен на хленч звук отклони погледа на Фурията, стражът срещна очите й. Широко ококорените очи на човека бяха изпълнени с ужас и неразбиращо отчаяние.

— Той е — въздъхна мъжът. — Човекоядецът.

След още един съвършено отчаян поглед войникът хвърли арбалета и побягна.

Фурията се наведе и внимателно взе оръжието. Да, той беше. Създанието, което някои наричаха бог, брат на бог Асцендент. Според други той дори бил последната останка от древните напасти, които в най-старо време тормозели предците на хората вън от очертанията на огньовете. Фурията не знаеше; знаеше само, че се е заклел да изравни Хенг със земята, и че окаже ли се вътре, ще го направи. Талийците пък щяха да се обявят за господари на оцелялото с изгрева на слънцето.

Тя си проправи път през посипаната с натрошени камъни улица и махна стрелата от оръжието. Плъзна се покрай множеството и започна да изкачва натрупаните покрай едната страна на пробива изпопадали камъни. От време на време й се завиваше свят, тя заставаше на четири крака и дишаше тежко. Стигна до по-удобно място върху накамарените камъни и изопна обутите си в ботуши крака за устойчивост. Сега можеше да види, че един войник е начело на защитата — облечен в дълга броня, с шлем със забрало, той носеше сдвоени дълги мечове. Рел. Чудовището замахваше към него, ала той се измъкваше от всеки удар, а остриетата се стрелваха навътре и сечаха тъй бързо, че само отразената светлина на факлите показваше откъде минават. Яростните и болезнени ревове на звяра разтърсваха камъните под краката на Фурията. От торбата си тя извади стрела с наточен връх, постави я и запъна механизма. Долу се понесоха предупредителни викове. Тя изръмжа от усилие, вдигна оръжието си и го закрепи. Прицели се в заринатата с боклуци земя зад звяра и стреля. Откатът подкоси краката й. Миг по-късно взривът изхвърли камъни право към нея. Лежеше сред натрошените димящи камъни, докато не се надигна от подновения рев — неспирно гневно гръмотевично ръмжене. Тя се изправи на лакти и колене и приседна. Срещу гадината все още имаше възправени мъже, ала тя беше убила или помела повечето. Сега козината на гърба й бе оцапана с кръв. Стрелкаше се наляво и надясно, светкавично бърз, но все същият воин се изпречваше пред него с издигнатите два меча. Фурията беше почти в безсъзнание, но дори и тя можеше да усети, че става нещо свръхестествено — никой човек не би трябвало да може да прави това, което се отдаваше на Рел. През взривената врата тя забеляза как застаналите неподвижно талийски войници зяпат с провиснали челюсти. Бяха отпуснали лъковете и арбалетите настрани, все едно беше немислимо да се включат в двубоя. Дивите замахвания на Риландарас, под които Рел се снишаваше или се измъкваше, откъртваха и запращаха във въздуха каменните блокове от стената — камъни, които никой човек не можеше да вдигне. Докато звярът отмяташе назад глава в поредното изригване на сляпа пламенна ярост и откъртваше още камъни от напуканата стена, хвърчеше слюнка, а Фурията крещеше и опитваше да запуши ушите си.