Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Това беше ужасна касапница. Копиеносците се стараеха да се измъкнат от хвърлящите се с размах върху тях страшилища и ако това ставаше, в хълбоците на съществото се впиваха по пет-шест или повече копия. Но и мятащият се в агония звяр често успяваше да смачка с мощните си лапи някого от убийците си, оказал се по-близо от другите, и издъхвайки да сключи челюсти на гърлото на човека. Не спасяваха дори доспехите: ако зъбите на тигровълка не прегризваха стоманата, те я мачкаха и чупеха костите под нея.

Хобитът и джуджетата нямаха копия, затова ги преместиха във втората редица, където, разбира се, не бездействаха и почти опустошиха колчаните си.

Роханците отбиха първата атака, макар и с немалка кръв. Целият бряг беше затрупан с телата на набодените със стрели зверове. Онези от съществата, които бяха ранени, както можеха пълзяха назад и жалното им скимтене изглеждаше почти като човешки плач.

Зад зверовете плисна като прибой вражеската пехота. Послушно умиращите тигровълци по волята на изпратилите ги успяха да дадат на истерлингите време за преминаване. Но първото настъпление се оказа неуспешно. Отдясно и отляво на пътя склоновете яха прекалено стръмни – там врагът бе отхвърлен лесно, а в центъра пехотата на Пределите не чака броненосците на Господаря да разгърнат бойни редици и стремително атакува сама.

И което се оказа много обидно за хобита – не го взеха в тази атака. Строгата заповед на стотника за един миг го превърна в старши над две десетки стрелци, прикриващи лявото крило на фалангата. Той се разделяше с джуджетата и Атлис – но пък с него останаха Амрод и Беарнас.

От височината добре се виждаше как с дружен боен вик роханците удариха по обърканите истерлинги и ги събориха обратно в реката. Но през Исен преминаха – кой с какво свари – нови и нови десетки от воините на Олмер, затова не биваше да се бавят...

И хобитът, учудвайки се сам на себе си, закрещя губейки глас на оказалите се под негово командване хора – извикваше поправката относно вятъра, стрелите излитаха на орляци и на противоположния бряг падаха и падаха хора... Самите стрелци се криеха зад големи, набързо сковани щитове.

Истерлингите се включиха в битката разпръснато и понасяха тежки загуби, настъплението им се задави в кръв – и роговете на източния бряг засвириха отбой.

По западния бряг се разнесе ликуващ вик.

Но почивката се оказа кратка. Битката се разгоря на други участъци от дъгата, където стоеше спешената роханска конница, която не умееше да се бие толкова добре както уестводите в плътен строй. Какво ставаше там, Фолко не можеше да различи, само виждаше тъмните потоци от воини на Олмер, преминали през реката и завързали битка на стръмнините край Исен.

Целият първи ден армията на Олмер нанасяше на пръв поглед безсистемни удари в различни точки на Исенската Дъга, като че пробвайки здравина отбраната на уестволдите. В битката се включваха съвсем непознати на хобита племена – високи, къдравокоси, сражаващите се подобно на джуджетата с огромни секири или с клонести тояги, изрязани от такова здраво дърво, че в него засядаха мечовете и копията. Нито истрелингите, нито ангмарците се включваха в ръкопашната битка. Привечер се появиха хегски и ховрарски отряди, познати още от битката на Андуин, но и те бяха отхвърлени. Уестволдите здраво удържаха брега и хобитът не веднъж видя в първите редици на сражаващите се двете набити фигурки на своите приятели джуджетата.