Гравитационна дъга [bg]

Ако има някакъв музикален съпровод към гледката, това са строените по протежение на брега ветрени секции на струнните и дървените духови инструменти със светли нагръдници и черни вратовръзки. До поочукания и покрит с подобие на кора от прибоите вълнолом стои наметнат с мантия латернаджия, чиито платици и мундщуци сбират и оформят ехтящите звънливи привидения, спомените от пламъчетата на свещите и всички частици, вълни и следи, от шейсетте хиляди преминали веднъж или дваж оттук и вече включени в списъците за отвеждане. Ходила ли си някога на ваканция в „Цвьолфкиндер“? Държала ли си ръката на баща ти докато седите във влака от Любек, свела поглед в колената или вторачена в другите деца, като теб със сплетени плитки, изгладени дрехи, миришещи на белина, боя за обувки, карамел? Подрънквали ли са в портмонето ти пфениги, когато се люлееш на Виенското колело, крила ли си лице в бащините вълнени ревери, коленичила ли си на седалката опитвайки да зърнеш Дания отвъд водата? Примирала ли си от уплаха, когато джуджето е понечвало да те прегърне, дращила ли те е роклята в топлия следобед, какво си казвала и чувствала, когато момчета са тичали край теб и дърпали кепетата от главите си, прекалено улисани, за да ти обърнат внимание?

Тя сигурно винаги е била дете в нечий списък. Пьоклер просто избягваше да мисли за това. Ала нейното изчезване неизменно се проявяваше в умърлушеното лице и скованата й походка и ако той не изпитваше толкова голяма нужда да бъде защитаван от нея, вероятно щеше навреме да разбере колко малко е способна тя да защитава каквото и да е, дори скромното им гнезденце. Разговорите с нея бяха невъзможни, все едно да спориш със собствения си призрак отпреди десет години, същият идеализъм, юношеският бяс, неща, които го бяха очаровали някога, — ето това се казва пламенна жена! — но които започваше да оценява като доказателства за нейната непоколебимост, дори, би могъл да се закълне, за някакво желание наистина да бъде унищожена… Всеки път тя отиваше на нейния уличен театър с очакването да не се върне, обаче Пьоклер не знаеше това. По улиците левичари и евреи, няма страшно, шумни и неприятни на вид, но полицията ще ги удържа в определени рамки, не е опасно за нея, освен ако тя не пожелае… По-нататък, след като тя замина, една сутрин Пьоклер се понапи и, обхванат от леко сантиментално настроение, най-после излезе навън, за първи и последен път, с надеждата, че натискът на Съдбата или хидродинамиката835 на тълпите ще могат да ги съберат отново. И се озова на улица пълна с бежови и зелени униформи, палки, кожа, плакати развявани неустойчиво по всички възможни начини, само не и надлъжно, тълпи паникьосани граждани. Някакъв полицай посегна да го удари, но Пьоклер се отдръпна и ударът попадна върху един старец, непримирим брадат дърт троцкист… той видя прозиращи под черната гумена обвивка жици на укрепващия стоманен кабел, напрегната усмивка на лицето на полицая при замаха, свободната му ръка някак по женски хванала отсрещния ревер, кожената ръкавица на ръката с палката разкопчана на китката, а в най-последния възможен момент погледът му трепна, сякаш едни и същи нерви командваха и палката и нея можеше да я заболи от съприкосновението с черепа на стареца. Примрял от страх, Пьоклер успя да се шмугне в един вход. Дотичаха още полицаи като танцьори, с прибрани лакти и стърчащи под ъгъл напред ръце. Накрая разпръснаха тълпата с пожарникарски маркучи. Жените се пързаляха като кукли по хлъзгавия паваж и трамвайните релси, плътната водна струя ги блъскаше в кореми и глави, и съкрушително жестоката й права линия ги мачкаше. Всяка от тях можеше да бъде Лени. Пьоклер наблюдаваше треперещ във входа. Неспособен бе да излезе на улицата. Впоследствие той мислеше за нейния строеж, за мрежата от браздички между паветата. Единственото безопасно място там беше с мравешки мащаб, надолу и бегом по улиците на Мравешкия Град, подметките трещят над главата ти като черен гръм, а ти и твоите пълзящи съседи по улично движение мълчите, блъскате се, тръгвате надолу по сивите притъмняващи улици… Пьоклер знаеше как да намери безопасно място на закрито сред абсцисите и ординатите на диаграмите: да открие нужните му точки не с тичане по самата крива, не с катерене по високи камънаци и разкриване на уязвимостта си, а с търпеливо следване на хиксовете и игреците, P (атм), W (м/сек), Ti (ºК)836, да се движи винаги под безопасен прав ъгъл по протежение на почти незабележимите линии… Когато започна относително често да мечтае за Ракетата, това понякога изобщо не беше ракета в буквалния смисъл на думата, а улица, за която знаеше, че е в определен район на града, улица в някакъв малък участък на мрежата, съдържащ нещо, от което той смяташе, че има нужда. Координатите бяха ясно очертани в съзнанието му, но улицата му се изплъзваше. С годините докато Ракетата наближаваше своята завършеност и почти достигаше пълна бойна готовност, координатите преминаваха от лабораторните X и Y на Декартовата правоъгълна координатна система към азимута и далекобойността на изведеното на позиция оръжие съгласно полярната двумерна координатна система837: веднъж той бе коленичил във външния клозет на старата си мюнхенска квартира, осъзнал, че ако застане с лице към определена посока на компаса, молитвата му ще бъде чута и ще бъде в безопасност. Тогава бе облечен в златистооранжев брокатен халат, който бе единственият източник на светлина там. След напускането на клозета, макар и да знаеше, че всички стаи на къщата са заети от спящи хора, той рискува да влезе в нея, защото бе завладян от усещането, че тя е изоставена. Посегна да запали осветлението и когато ръката му натисна ключа, осъзна, че в стаята вече е светло и той бе изключил всичко, всичко…