Гравитационна дъга [bg]

Тя минава оттук пътьом: още една от милионите изтръгнати от корените им. Издирва дъщеря си Бианка, тръгнала е на изток към Свинемюнде, ако руснаците и поляците я пуснат. В Нойбабелсберг се е отбила на сантиментална екскурзия — от много години не била стъпвала в някогашното студио. През двайсетте и трийсетте работила като киноактриса, в Темпелхоф и Щаакен820 също, но винаги предпочитала това място, където се е снимала в няколко десетки смътно порнографски филми на ужасите, режисирани от великия Герхард фон Гьол.

— От самото начало знаех, че той е гений. Аз бях просто едно негово творение. — Изобщо не била звезда и не подавала надежди, че ще стане такава, както открито признава тя, нито Дитрих, нито жена-вамп а ла Бригите Хелм821. Ала все пак у нея имало по малко от нещата, което те търсели: те (Слотроп: „Кои «Те»?“ Ердман: „Ами, не знам…“) й дали прозвището „анти-Дитрих“: съвсем не унищожителка на мъже, а кукла, апатична, изтощена… — Гледах всички наши филми — припомня си тя — някои по десетина пъти. Като че ли изобщо не помръдвах. Даже и лицето ми. Ах-х, тези продължителни и безкрайни едри планове, леко замъглени, като снимани през тюл… сякаш един и същи отново и отново повтарящ се кадър. Даже и когато тичах, нали винаги трябваше да бъда преследвана, от чудовища, умопобъркани, престъпници, аз все пак бях толкова… — проблясват гривни, — безстрастна, толкова… величествена. А когато не бягах, обикновено ме привързваха с въжета или вериги за нещо. Елате. Ще ви покажа. — Повежда Слотроп към останките от стая за мъчения, дървени зъби отчупени от колело за изтезания, нащърбена и ронеща се гипсова зидария, облаци прах, угаснали факли, студени и килнати в техните стенни гнезда. Тя оставя дървена верига с почти изтрита сребриста боя да се изнизва с потракване през обгърнатите й от ярешка кожа пръсти. — Това бяха декорите за „Кошмар“. По онова време Герхарт все още беше твърд привърженик на прекалено силното осветление. — Сребриста сивота се набира във фините гънки на ръкавиците й, когато тя изтрива праха от колелото за мъчения и ляга върху него. — Ето така, — вдига ръце и моли Слотроп да пристегне тенекиените окови на китките и глезените й. — Светлината идваше едновременно отгоре и отдолу, затова всеки имаше по две сенки. Каин и Авел, както ни казваше Герхард. Това бе кулминацията на неговия символистки период. Впоследствие той започна да използва повече естествена светлина, да снима повече на открито. — Пътували до Париж и Виена. До Херенкимзее822 в Баварските Алпи. Фон Гьол мечтаел да направи филм за Лудвиг ІІ823. По тази причина за малко щял да попадне в черния списък. Тогава всички били луднали по Фридрих824. Смятано било за непатриотично да споменаваш за някой германски владетел, че освен всичко друго, може да е бил и умопобъркан. Но златото, огледалата, километричните барокови орнаменти подлудили донякъде и самия фон Гьол. Особено тези дълги коридори… Французите наричат това състояние „коридорна метафизика“. Някогашните коридорни ентусиасти обикновено се кискат разнежено, когато им разказват как фон Гьол, след като отдавна бил изразходвал всичката отпусната му филмова лента, продължавал както преди да обикаля на операторската количка позлатените проходи с глупашка усмивка на лицето. Даже на ортохроматична лента тази топлота се е запазила в черно-бяло изображение, въпреки че филмът изобщо не бил пуснат на екран, разбира се. „Побеснялата империя“, ясно е, че не можели да оставят подобно заглавие да мине просто така. Безкрайни преговори и разправии, нахлуват стегнати човечета с нацистки значки на реверите, прекъсват снимките, блъскат лица в стъклените стени. Вместо „Империя“ били готови да приемат каквото и да е, дори „Кралство“, но фон Гьол държал на своето и не отстъпвал. Лавирал. За компенсация веднага започнал да снима „Благопристойно общество“ и, както твърдят, Гьобелс толкова много бил харесал филма, че го гледал три пъти, кискал се и побутвал съседа си, който може да е бил Адолф Хитлер. Маргерита играела ролята на лесбийката в кафенето. — Онази с монокъла, дето накрая травеститът я бичува до смърт, нали помните? — Възпълни крака в копринени чорапи лъщят с изопната и твърда наглед като шлайфана на струг повърхност, гладките колена се търкат едно в друго, споменът се връща, възбужда я. А също и Слотроп. Тя се усмихва на неговия издуващ се пакет под еленовата кожа. — Той беше красив. И в двата смисъла на думата, без разлика. Вие ми напомняте донякъде за него. Особено… тези ботуши… „Благопристойно общество“ беше вторият ни филм, но този… — Този ли? — „Кошмар“ ни беше първият. Мисля, че Бианка е негова дъщеря. Беше зачената когато снимахме този филм. Той играеше Великият Инквизитор, който ме измъчваше. Ах, ние бяхме Любимците на Райха: Грета Ердман и Макс Шлепциг, Удивително Заедно…