Гравитационна дъга [bg]

— Горките птичета — казва Слотроп и усеща как папа стиска ръката му през вълнената ръкавица.

— Нищо им няма — усмихва се Бродерик. — Сърцата им бият много бързо. Кръвта им циркулира много бързо и като прибавим перата, всичко това им държи топло. Не се безпокой, синко. Не се безпокой…

Слотроп се пробужда отново в бялата стая. Тишината. Надига задник и няколко пъти немощно „върти педали“, после ляга и пошляпва новата отпусната гънка тлъстина, която се бе натрупала вероятно докато той беше в несвяст. Съществува едно невидимо царство на отпуснатата плът, милиони клетки на свобода и на всички им е известно кой е той — веднага щом Слотроп губи съзнание, всички до една започват да пищят с тънички ужасяващо пронизителни Мики Маус гласчета, хей, приятели! хайде всички да се прехвърлим при Слотроп, тоя мухльо нищо не прави и само лежи на задника си, хайде, уха-а-а!

— На ви един — мърмори Слотроп, — и още един!

Ръце и крака явно вече работят, той се надига с пъшкане, слага шлема на главата, грабва торбичката и излиза през вратата, която, заедно със стените, се разтърсва цялата при отварянето. Аха-а! Платнени кулиси. Това е снимачна площадка. Слотроп установява, че е в порутено старо киностудио, тъмно, с изключение на дупчиците на тавана, през които прониква жълта слънчева светлина. Ръждиви пътеки скърцат под тежестта му, изгорели до черно крушки от прожектори, тъничките слънчеви лъчи очертават като диаграми изящните нишки на паяжините… Прах се е отложил в ъглите и по останките от други декори: фалшиво-уютни любовни кътчета и нощни клубове с полегати стени и палми, назъбени крепостни стени от папиемаше за постановки на Вагнерови опери, мизерни дворове в пресилено експресионистична черно-бяла тоналност, изградени без никакво съответствие с човешките пропорции, и всички леко наклонени и смаляващи се в перспектива заради неподвижните облещени обективи, стърчали някога тук. Върху декорите са изрисувани светли петна от бликове и те смущават Слотроп, докато обикаля всред скелета на изтърбушеното старо киностудио с носещи греди почти напълно изчезнали в сенките високо на петнайсетина метра над главата му, и всеки път щом вдигне рязко очи и се озърне в търсене на несъществуващи източници на светлина, попада на някакви мътно жълти ивици, обърква се още повече, препъва се в собствените отзвуци и киха от вдигнатия от него прахоляк. Вече няма никакви руснаци, ала тук Слотроп не е сам. Той слиза по желязната стълба през накъсани паяжини, раздразнени паяци и изсъхналите им жертви, ръжда хрущи под краката му и внезапно някой дърпа отдолу наметката му. С още леко размътена глава от онази инжекция, той само потреперва буйно. Държи го ръка в ръкавица, лъскавата ярешка кожа опъната върху изискани тънки пръсти и фини стави. Жена в черна рокля парижки модел с лилаво-жълта перуника на гърдите. Дори през омекотяващото кадифе Слотроп усеща как се тресе ръката й. В очите й се вглежда той, нежно окръжени като от черна пепел, отделните прашинки ясно очертани, както и порите, които пудрата по лицето й не е успяла да запълни или е била отмита от сълзи. Ето така Слотроп се запознава с Маргерита Ердман, неговата лятна камина без огън и светлина, неговото безопасно навлизане в спомените от изцапания със страх и ужас инфлационен период — с неговото дете и неговата безпомощна Лизаура819.