Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Видяхме как един от дядовците на Джорджи (мистър Озбърн), в своето кресло на Ръсъл Скуеър, всеки ден ставаше все по-груб и по-сърдит и как дъщеря му с прекрасната си карета и прекрасните си коне, фигурираща в списъците на половината благотворителни начинания в града, беше всъщност самотна, нещастна, измъчена стара мома. Често, много често си мислеше тя за красивото малко момче, нейния братов син, когото веднъж бе срещнала. Жадуваше да й позволят да отиде с прекрасната си карета до къщата, където то живееше; и ден след ден се отглеждаше през време на самотната си разходка в парка, с надежда, че може би ще го види. Сестра й, банкерската съпруга, благоволяваше да направи понякога посещение на стария си дом на Ръсъл Скуеър. Тя довеждаше със себе си две болнави деца, придружавани от тяхната надута възпитателка, и с престорения си глас на дама от висшето общество чуруликаше пред сестра си за изисканите си познати и за това как малкият Фредерик тъй много приличал на лорд Клод Лолипоп, а миличката й Мария привлякла вниманието на баронесата, когато се разхождали с магарешката си количка в Роухамптън. Тя я подканяше да накара баща си да направи нещо за тези прелестни дечица. Беше твърдо решила, че Фредерик ще стане гвардеец; и ако той добие преимуществата на първороден син (защото мистър Булък просто се разорявал да купува земи), какво ще остане за сладичкото момиченце?
— Разчитам на тебе, мила — казваше мисис Булък, — защото, разбира се, моята част от татковото имущество трябва да се даде на първородния син. Милата Роуда М’Мул ще отстъпи целия си дял от богатството на Касълтоди веднага щом клетият епилептичен лорд Касълтоди умре; и тогава малкият Макдъф М’Мул ще стане виконт Касълтоди. И двамата господа Блъдайърс, от Минсинг Лейн, са решили да оставят всичко, каквото имат на малкото момче на Фани Блъдайърс. Така че и моят мил Фредерик трябва непременно да добие привилегиите на първороден син. Затова, миличка, нали ще накараш татко отново да внесе парите си в нашата банка? Никак не прави добро впечатление това, че ги е вложил у Стъмпи и Рауди.
След този вид разговори, които съчетаваха изискванията на модата и на интереса, и след като дареше сестра си с целувка, прилична на докосване на стрида, мисис Булък прибираше край себе си облечените си в колосани дрехи деца и отново заситняше към екипажа си.
Всяко посещение от страна на тази представителка на модата се оказваше все по-неблагоприятно за нея. Баща й влагаше все повече пари в банката на Стъмпи и Рауди. Покровителственото й държане ставаше все по-непоносимо. Бедната вдовица, която живееше в малката къщичка в Бромптън и пазеше там съкровището си, не подозираше как някои хора жадно ламтят за него.
Вечерта, когато Джейн Озбърн каза на баща си, че е видяла внука му, старият човек не й отвърна нищо. Но, от друга страна, не се показа и сърдит и когато тръгна да се прибере в стаята си, той й пожела лека нощ с доста мек глас. И той навярно бе размишлявал над думите й и беше разпитал Добинови за посещението й; защото две седмици подир това я запита къде е малкият й френския часовник с верижката, който имаше обичай да носи.
— Купила съм го със свои собствени пари, сър — каза тя силно уплашена.
— Върви и си поръчай друг като него или по-хубав, ако можеш да намериш — каза стария джентълмен и отново потъна в мълчание.
Напоследък госпожици Добин на няколко пъти молиха Амелия да позволи на Джордж да им отиде на гости. Леля му показа какво е отношението й към момчето; може би и самият му дядо, загатнаха й те, ще бъде склонен да погледне на него като на свой внук. А пък Амелия положително не би искала да пренебрегне тези благоприятни за сина й възможности.
Действително тя не можеше да стори това, но прие намеците им с тежест и подозрение в сърцето; и винаги биваше неспокойна, когато детето беше далеч от нея, а на връщане го посрещаше така, сякаш си идваше спасен от някаква опасност. Той донасяше със себе си пари и играчки, на които вдовицата гледаше с уплаха и ревност. Винаги го питаше дали там не е видял някой джентълмен.