Панаир на суетата (роман без герой)

Джорджи постигна голям успех в училището, ръководено от един приятел на постоянния обожател на майка му — преподобния мистър Бини. Той донасяше вкъщи безброй награди и доказателства за способностите си. Всяка вечер разправяше на майка си безкрайни истории за училищните си другари — какво прекрасно момче бил Лайънс, а Снифин — колко подъл; как бащата на Стийл доставял месото за пансиона, докато пък майката на Голдинг идвала всяка събота с каретата си да го вземе; как Нийт имал кожени тиранти на панталоните си — дали ще може и той да има такива? — и как Бил Мейджъл бил толкова силен, че всички го смятали способен да надвие дори надзирателя, мистър Уорд. Така Амелия опозна всички момчета от това училище тъй обстойно, както самият Джордж. Вечер пък му помагаше при упражненията и напрягаше мъничката си главица така ревностно, сякаш самата тя щеше да се яви на сутринта пред учителя. Веднъж, след като се сбил с мастър Смит, Джордж се прибра вкъщи с посиняло око и разправи надълго и нашироко пред майка си и пред изпълнения си с възторг дядо за храбростта, която проявил при сбиването. Но истината е, че в този случай той съвсем не се беше държал особено храбро и сам беше понесъл пердаха. Но Амелия и до ден-днешен не е простила на Смит, макар че сега той е миролюбив аптекар близо до Лестър Скуеър.

Сред такива мирни занимания и безвредни грижи преминаваше животът на добрата вдовица. Една-две сребърни нишки в косата и някоя лека бръчица на хубавото й чело отбелязваха вървежа на годините. Тя се усмихваше на тези знаци на отминаващото време. «Какво значение има това за една стара жена като мене?» — казваше тя. Едничката й надежда беше да доживее да види сина си знаменит и известен, какъвто заслужаваше да стане. Тя пазеше неговите тетрадки, рисунки, съчинения и ги показваше на малкия си кръг познати, сякаш те бяха някакви прояви на гениалност. Някои от тях даваше и на мис Добин, да ги покаже на мис Озбърн, лелята на Джорджи, която пък от своя страна да ги покаже на самия мистър Озбърн — за да накара този стар човек да се разкае за своята жестокост и лошо чувство към покойника. Всичките слабости и недостатъци на мъжа си тя бе заровила в гроба заедно с него — помнеше само любимия, който се пожертвува, за да се ожени за нея; благородния съпруг, тъй смел и прекрасен, който я бе държал в обятията си в онова утро, когато тръгна да се сражава и да умре славно за своя крал. И този герой сигурно се усмихваше от небето на онова чудно момче, което беше оставил да й дава подкрепа и да я утешава.