Панаир на суетата (роман без герой)
- Автор: Теккерей Уильям Мейкпис
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Издателство: «Христо Г. Данов»
- Переводчик: Нели Доспевска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Панаир на суетата (роман без герой)». Краткое содержание книги:
С пищната картина на светския живот на английската аристокрация, Уилям Текери разкрива пред нас истинския «панаир на суетата». Свят, в който любовта е по сметка, а щедростта от егоистични подбуди. Един «роман без герой», където дори и най-симпатичният персонаж си има своите недостатъци, а най-лошият — своите добри черти.
С тънко чувство за хумор, голяма доза сарказъм и ирония авторът разкрива пред нас преструвките, фалшивите идеали и пресметливостта на тогавашното общество. Но именно това прави творба валидна и в наши дни…
«Щастливи ли сме в този свят? Колко от нас са постигнали желанията си? И ако да, намерили ли са покой?»
Лейди Мери Карлиън била отгледана в един парижки манастир; дофинеса Мария Антоанета била нейна кръстница. Поради гордата й хубост тя била дадена за съпруга — или, по-право, продадена, както говореха хората на лорд Гонт, който тогава се намирал в Париж и спечелил огромни суми от брата на девойката на един от банкетите на Филип Орлеански. Мълвата говори, че прочутият дуел на граф Гонт с граф дьо ла Марш, от полка на сивите мускетари, се дължал на претенциите на този офицер (паж и любимец на кралицата) за ръката на красивата Мери Карлиън. Тя била омъжена за лорд Гонт, докато графът лежал от раните си, и дошла да живее в Гонт Хаус и да фигурира за кратко време в разкошния двор на Уелския принц. Фокс пил наздравица за нея. Морис и Шеридан писали песни в нейна чест. Мъмсбъри й правел най-хубавите си поклони; Уолпол заявявал, че е прекрасна; Девъншир почти я ревнувал; обаче тя се изплашила от буйните веселби на обществото, в което я били захвърлили, и след като родила двама сина, оттеглила се и заживяла в религиозно уединение. Нищо чудно, че след женитбата си лорд Стейн, който обичаше веселията и удоволствията, не бе виждан често край тази разтреперана, мълчалива, суеверна, нещастна дама.
Споменатият преди малко Том Ивс (който не взема никакво участие в нашата повест, освен само като лице, което познава всички хора и знае историите и тайните на всяко семейство) ми е разправял и други неща за милейди Стейн, които може да са верни, а може и да не са. «Ужасни са униженията — имаше обичай да казва Том, — които тази жена е била принудена да понася в своята собствена къща; лорд Стейн я карал да сяда на една маса с жени, с които по-скоро бих умрял, отколкото да позволя на мисис Ивс да другарува — с лейди Крекънбъри, с мисис Чипънъм, с мадам дьо ла Крюшкасе, съпругата на френския секретар (от които дами Том Ивс с преголямо удоволствие би получил поздрав или покана за обед, макар че би убил жена си, ако тя се сприятелеше с тях), с една дума — с фаворитката на деня. И смятате ли, че тази жена, от това семейство, гордо като Бурбоните, пред което всички от рода Стейн са като лакеи, като някакви еднодневки (защото не произхождат от стария род Гонт, а от по-малък и съмнителен клон на фамилията), смятате ли, повтарям аз (нека читателят не забравя — това са думи на Том Ивс), че маркиза Стейн, най-гордата жена в Англия, ще се подчини така безпрекословно на съпруга си, ако не е имало някаква причина за това? Ами! Казвам ви, за тази работа си има тайни основания. Абат дьо ла Марш, който през време на изгнанието живееше тук, беше същият този полковник от полка на сивите мускетари, който се би на дуел със Стейн в осемдесет и шеста година. Той и маркизата са се срещали отново и тя се отдаде на отшелническия си живот, след като преподобният полковник бе убит в Бритн. Да, тя се вижда с изповедника си всеки ден и постоянно посещава католическата черква — наблюдавал съм я, когато отива там. Искам да кажа, случвало се е да минавам покрай нея, когато отива нататък. И вярвайте ми, в нейния живот има някаква тайна. Хората не могат да са толкова нещастни, ако съвестта им не ги гризе за нещо — прибави Том Ивс, като поклати глава. — Бъдете уверен, че тази жена нямаше да бъде толкова покорна, ако маркизът не държеше някаква сабя над главата й.»