20 години по-късно
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любен Велчев
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «20 години по-късно». Краткое содержание книги:
Щом вратата се затвори, Арамис каза бързо:
— Всемилостиви господарю, вие сте спасен! Лондонският палач изчезна; помощникът му си счупил вчера бедрото Под прозорците на ваше величество. Тоя вик, който чухМе. бил неговият. Без съмнение изчезването на палача е вече забелязано; но друг палач може да се намери само в
Ристол, а трябва време, за да се доведе оттам. Значи ние имаме на разположение цял ден.
— А граф дьо Ла Фер? — попита кралят.
— Той е на две крачки от вас, всемилостиви господарю.
Вземете ръжена от камината и ударете три пъти в пода. ще чуете отговора му.
Кралят взе с разтреперана ръка ръжена и удари три пъти с равни интервали. В отговор аа тоя сигнал веднага под пода се чуха глухи и предпазливи удари.
— Значи — каза кралят — човекът, който ми отговаря там …
— Е граф дьо Ла Фер, всемилостиви господарю — Довърши Арамис. — Той приготвя пътя, по който ваше величество може да бяга. Пари от своя страна ще повдигне тая мраморна плоча и проходът ще бъде съвсем свободен.
— Но аз нямам никакви инструменти — се обади Пари.
— Вземете тоя нож — рече Арамис. — Само внимавайте да не се притъпи много, защото може да ви дотрябва и за друга работа.
— О, Джъксън — обърна се кралят към епископа и го улови за двете ръце, — Джъксън, не забравяйте да се помолите за тоя, който бе ваш крал …
— Който е и ще бъде винаги — каза Джъксън и целуна ръката на краля.
— Молете се цял живот за тоя благородник, когото виждате, за тоя там, когото чувате под краката ни, и за другите двама, които, където и да са, се грижат, уверен съм в това, за моето спасение.
— Всемилостиви господарю — отговори Джъксън, — подчинявам се на това, което казвате. Докато съм жив, всеки ден ще произнасям молитва към бога за тия верни приятели на ваше величество.
Човекът долу продължи известно време работата си и звуците от нея ставаха все по-ясни. Но изведнъж в галерията се разнесе неочакван шум. Арамис грабна ръжена и даде сигнал да се прекъсне работата.
Шумът се приближаваше: бяха еднакви и правилни стъпки на няколко души. Четиримата мъже останаха неподвижни; всички очи се впериха във вратата, която се отвори бавно и с известна тържественост.
Часовите се строиха в шпалир в съседната стая. Един комисар на парламента, целият в черно, влезе със зловеща важност, поклони се на краля, разви един пергамент и му прочете присъдата, както се прави обикновено с осъдените, които отиват на ешафода.
— Какво значи това? — се обърна Арамис към Джъксън.
Джъксън показа със знак, че знае не повече от Арамис.
— Нима е за днес? — попита кралят с вълнение, забележимо само за Джъксън и Арамис.
— Нима не ви предупредиха, господарю, че това ще бъде тая сутрин? — отговори човекът с черните дрехи.
— И така — продължи кралят — аз трябва да загина като обикновен престъпник от ръката на лондонския палач?
— Лондонският палач изчезна, господарю — каза комисарят на парламента, — но вместо него друг човек си предложи услугите. Изпълнението на смъртната присъда ще се отложи само толкова, колкото ви е потребно, за да приведете в ред вашите земни работи и да се примирите с бога.
Лека пот в корена на косите беше единственият признак на вълнение у Чарлз при тая новина.
Но Арамис побледня. Сърцето му престава да бие; той затвори очи и облегна ръка на масата. Като видя тая дълбока скръб, Чарлз сякаш забрави своята.
Той се приближи до него, улови го за ръката и го прегърна.
— Хайде, приятелю — каза с кротка и тъжна усмивка, — горе главата!
След това се обърна към комисаря и прибави:
— Готов съм, господине. Желая само две неща, които, мисля, няма да ви задържат дълго: първото е да се причестя, а второто е да прегърна децата си и да се сбогувам с тях за последен път. Ще ми се позволи ли това?
— Да, господарю — отговори комисарят на парламента. И излезе.
Дошъл на себе си, Арамис заби нокти в собственото си тяло и изстена силно.
— О, ваше преосвещенство — извика той и улови ръцете на Джъксън, — де е бог? Де е бог?
— Сине мой — твърдо отговори епископът, — вие не го виждате, защото земните страсти го скриват.
— Дете мое — каза кралят на Арамис, — не се отчайвай така. Ти питаш какво прави бог? Бог гледа твоята
преданост и моето мъченичество и повярвай ми, и едното, и другото ще получи своята награда. Обвинявай за всичко случило се хората, а не бога. Хората ме лишават от живот, хората те карат да плачеш.
— Да, Всемилостиви господарю — рече Арамис, — да, вие имате право, трябва да се обвиняват хората и аз ще потърся сметка от тях.