20 години по-късно

— Всемилостиви господарю — отговори Джъксън, — подчинявам се на това, което казвате. Докато съм жив, всеки ден ще произнасям молитва към бога за тия верни приятели на ваше величество.

Човекът долу продължи известно време работата си и звуците от нея ставаха все по-ясни. Но изведнъж в галерията се разнесе неочакван шум. Арамис грабна ръжена и даде сигнал да се прекъсне работата.

Шумът се приближаваше: бяха еднакви и правилни стъпки на няколко души. Четиримата мъже останаха неподвижни; всички очи се впериха във вратата, която се отвори бавно и с известна тържественост.

Часовите се строиха в шпалир в съседната стая. Един комисар на парламента, целият в черно, влезе със зловеща важност, поклони се на краля, разви един пергамент и му прочете присъдата, както се прави обикновено с осъдените, които отиват на ешафода.

— Какво значи това? — се обърна Арамис към Джъксън.

Джъксън показа със знак, че знае не повече от Арамис.

— Нима е за днес? — попита кралят с вълнение, забележимо само за Джъксън и Арамис.

— Нима не ви предупредиха, господарю, че това ще бъде тая сутрин? — отговори човекът с черните дрехи.

— И така — продължи кралят — аз трябва да загина като обикновен престъпник от ръката на лондонския палач?

— Лондонският палач изчезна, господарю — каза комисарят на парламента, — но вместо него друг човек си предложи услугите. Изпълнението на смъртната присъда ще се отложи само толкова, колкото ви е потребно, за да приведете в ред вашите земни работи и да се примирите с бога.

Лека пот в корена на косите беше единственият признак на вълнение у Чарлз при тая новина.

Но Арамис побледня. Сърцето му престава да бие; той затвори очи и облегна ръка на масата. Като видя тая дълбока скръб, Чарлз сякаш забрави своята.

Той се приближи до него, улови го за ръката и го прегърна.

— Хайде, приятелю — каза с кротка и тъжна усмивка, — горе главата!

След това се обърна към комисаря и прибави:

— Готов съм, господине. Желая само две неща, които, мисля, няма да ви задържат дълго: първото е да се причестя, а второто е да прегърна децата си и да се сбогувам с тях за последен път. Ще ми се позволи ли това?

— Да, господарю — отговори комисарят на парламента. И излезе.

Дошъл на себе си, Арамис заби нокти в собственото си тяло и изстена силно.

— О, ваше преосвещенство — извика той и улови ръцете на Джъксън, — де е бог? Де е бог?

— Сине мой — твърдо отговори епископът, — вие не го виждате, защото земните страсти го скриват.

— Дете мое — каза кралят на Арамис, — не се отчайвай така. Ти питаш какво прави бог? Бог гледа твоята

преданост и моето мъченичество и повярвай ми, и едното, и другото ще получи своята награда. Обвинявай за всичко случило се хората, а не бога. Хората ме лишават от живот, хората те карат да плачеш.

— Да, Всемилостиви господарю — рече Арамис, — да, вие имате право, трябва да се обвиняват хората и аз ще потърся сметка от тях.