Сияйни слова

— Каладин… — гласът на Сил. Къде бе тя? Явно изчезнала дори за неговите очи. Вършила ли го е преди? — Бъди внимателен.

Той влезе в стаята с Моаш. Вътре трима мъже и жена пиеха вино на маса. В края на стаята стоеше друг телохранител, увит в наметало, с меч на кръста, свел глава, сякаш почти не обръщаше внимание.

Двама от седналите, сред тях и жената, бяха светлооки. Каладин трябваше да очаква това, имайки предвид използването на Меч, но все пак се сепна.

Светлоокият мъж веднага стана. Може би малко по-възрастен от Адолин, имаше прилежно подстригана смолисточерна алетска коса. Носеше отворена връхна дреха, под нея — скъпа черна риза, извезана с бели ластари между копчетата, и вратовръзка.

— Значи това е прочутият Каладин! — възкликна мъжът, пристъпи и протегна ръка, за да се здрависа с Каладин. — В името на Бурите, удоволствие е да се запознаем. Да застанеш на пътя на Садеас, докато спасяваш Тоягата лично? Добра работа, човече. Добра работа.

— А ти си?

— Родолюбец — отвърна другият. — Наричай ме Гробовния.

— А ти ли си Мечоносецът?

— Право на работата, нали? — отбеляза Гробовния и направи знак на Каладин да седне на масата.

Моаш веднага седна и кимна на другия човек на масата — тъмноок, с къса коса и хлътнали очи. Наемник, предположи Каладин, като обърна внимание на тежките кожени дрехи и на брадвата до стола му. Гробовния продължи да му прави знаци, но Каладин се забави и огледа младата жена на масата. Тя седеше сковано и отпиваше от чашата вино, хванала я с две ръце — едната покрита от снабден с копчета ръкав. Красива, със свити червени устни, косата ѝ бе вдигната нагоре и с набучени най-разнообразни метални украшения.

— Познавам те — каза Каладин. — От писарите на Далинар си.

Тя внимателно го погледна, макар и да опитваше да изглежда спокойна.

— Данлан е част от свитата на Върховния принц — потвърди Гробовния. — Моля, Каладин. Седни и пийни вино.

Каладин седна, но не си сипа питие.

— Вие опитвате да убиете краля.

— Той е прям, нали така? — обърна се Гробовния към Моаш.

— И си върши работата — допълни Моаш. — Затова го и харесваме.

Гробовния се обърна към Каладин.

— Ние сме родолюбци, както казах по-рано. Родолюбци на Алеткар. Алеткар, какъвто би могъл да бъде.

— Родолюбци, които искат да убият владетеля на държавата?

Гробовния се наведе и залепи ръце на масата. Част от настроението му отлетя, което бе добре. Той така и така опитваше твърде настоятелно.

— Много добре, да се захващаме. Елокар е изключително лош крал. Определено си го забелязал.

— Не е моя работа да изказвам съждения за един крал.

— О, стига — прекъсна го Гробовния. — Казваш ми, че не си забелязал как действа? Разглезен, роб на прищевките си, подозрителен. Само се заяжда, вместо да приема съвети, излиза с детински искания, вместо да ръководи. Той разрушава кралството.