Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Просто си плати вересиите, Скала — отвърна му тя и подбели очи. Отиде да събере някакви празни кани, Пеет скокна да ѝ помага и за нейна изненада събра няколко от друга маса.
— Можеш да виждаш духчета — продължи Каладин — заради това, което е станало с теб в онези води.
— Не е част от преданието — повтори Скалата и го изгледа. — Е… замесено. Няма да кажа нищо повече за това.
— Бих желал да отида — обади се Лопен. — Да отида и да се топна.
— Ха! Е смърт за ония, дето не са от нашия народ — рече Скалата. — Не мога да ти позволя да плуваш. Дори и да ме надпиеш тая нощ.
И той вдигна вежда по посока на питието на Лопен.
— Плуването в изумрудените езера е смърт за чужденците — обясни Сигзил, — понеже вие убивате чужденците, които ги докосват.
— Не, не е вярно. Слушай преданието. Недей дотяга.
— Това са просто горещи извори — измърмори Сигзил, но се върна към питието си.
Скалата завъртя очи.
— Отгоре е вода. Отдолу не е вода. Е нещо друго. Водата на живота. Обиталището на боговете. Това нещо е истинно. Аз самият съм виждал бог.
— Божество като Сил? — попита го Каладин. — Или може би някой речен дух?
Последните бяха рядко срещани, но се смяташе, че от време на време могат да говорят несложно, подобно на духчетата на вятъра.
— Не — отвърна Скалата. Той се наведе напред, все едно казваше нещо тайно. — Видях Луну’анаки.
— О, великолепно — обади се Моаш. — Чудесно.
— Луну’анаки — продължи Скалата — е бог на пътуването и пакостите. Много могъщ бог. Той дойде от дълбините на океана на върха, от царството на боговете.
— На какво приличаше — попита Лопен, широко отворил очи.
— На човек — обясни Скалата. — Може би на алет, при все че кожата му бе по-светла. Много изсечено лице. Може би красив. Белокос.
Сигзил рязко вдигна поглед.
— Белокос?
— Да — потвърди Скалата. — Не посивял, като старец, а бял — и все пак е млад мъж. Той говори с мен на брега. Ха! Подигра се с брадата ми. Попита ме коя година сме според рогоядския календар. Рече, че името ми било смешно. Много могъщ бог.
— Ти беше ли уплашен?
— Не, разбира се. Луну’анаки не може да нарани човек. Му е забранено от другите богове. Това всички го знаят.
Скалата гаврътна остатъка от втората си половница, издигна я във въздуха, ухили се и отново я размаха към Ка, тъкмо докато тя минаваше.
Лопен набързо изгълта остатъка от първата си кана. Сигзил изглеждаше притеснен, а едва бе докоснал половината от първото си питие. Той го зяпаше, ала при питането на Моаш какво не е наред се оправда, че бил уморен.
Най-накрая Каладин отпи от питието си. Лависово пиво, пенесто, леко сладко. Напомни му за дома, макар да бе започнал да го пие от постъпването си във войската.
Останалите се прехвърлиха на разговор за нападенията на платата. Садеас открито не се подчиняваше на нарежданията да излиза на набези по двойки. За един от по-отдавнашните отиде сам, взе ядрото преди който и да е друг да се е добрал, а после го захвърли, все едно е нещо маловажно. Само преди няколко дни обаче Садеас и Върховният принц Рутар отидоха заедно на друго нападение — на което не се предполагаше да присъстват. Твърдяха, че не успели да вземат скъпоценното ядро, но беше обществена тайна, че са победили и са укрили плячката.
Тези явни плесници в лицето на Далинар бяха в устата на военните лагери. Още повече, понеже Садеас даваше вид да е ядосан, задето не му позволяваха да изпрати следствени служители в стана на Далинар, та да търсят за „важни сведения“, които според него се отнасяли до безопасността на краля. За него всичко беше игра.
Някой трябва да събори Садеас, рече си Каладин, докато отпиваше от питието и въртеше прохладната течност из устата си. Лош е, точно колкото Амарам — опита да убие мен и моите хора неколкократно. Нямам ли причина, дори право, да му го върна?
Каладин се учеше да върши същото като убиеца — да тича по стени, може би да достига смятани за недостъпни прозорци. Можеше да посети лагера на Садеас нощем — сияещ от Светлина и яростен…
Каладин можеше да въздаде справедливост на този свят.
Усещаше, че нещо в тези размишления не е наред, но му беше трудно да го обоснове по пътя на логиката. Отпи още малко, огледа стаята и отново отбеляза колко спокойни изглеждат всички. Това беше техният живот. Труд, после забавление. Това им стигаше.
Не и на него. Нуждаеше се от нещо повече. Извади светеща сфера — просто диамантен чип — и лениво започна да я търкаля по масата.