Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Ти я четеш?
— Шарка е.
— Ти четеш Нотното писмо на зората.
— Не го чета добре.
— Ти четеш Нотното писмо на зората! — възкликна Шалан. Тя се добра до картата, където се рееше Шарка, и опря пръсти в долната ѝ част. — Бехардан ли каза? Може би Байерден… самият Нохадон.
— Байерден? Нохадон? Трябва ли хората да имат толкова много имена?
— Едното е почетно — обясни Шалан. — Истинското му име не е било смятано за достатъчно съразмерно. Е, предполагам, че въобще не е било съразмерно, тъй че ардентите са му дали ново име векове по-късно.
— Но… и новото не е съразмерно.
— Знакът х може да служи за предаването на всеки звук — разсеяно каза Шалан. — Ние го пишем като буквата на съразмерността, за да направим думата симетрична, но добавяме надреден знак, за да покажем, че звучи като х, та думата да е по-лесна за произнасяне.
— Това… Не може просто да се твърди, че думата е съразмерна, когато не е!
Шалан пренебрегна заяждането му и вместо това се загледа в чуждото писмо — в това, което се предполагаше да е Нотното писмо на зората. Ако открием града на Ясна, рече си Шалан, и ако има документи, те може да са на този език.
— Трябва да видим колко от Нотното писмо на зората можеш да преведеш.
— Аз не го чета — раздразнено отвърна Шарка. — Предположих значението на няколко думи. Можах да преведа името заради звуците на градовете по-нагоре.
— Но те не са написани с Нотното писмо на зората!
— Писменостите произлизат една от друга — обясни Шарка. — Очевидно.
— Толкова очевидно, че нито един учен човек не го е забелязал.
— Вие не сте толкова добри с шарките — самодоволно продължи той. — Вие сте отвлечени. Мислите в лъжи и ги казвате сами на себе си. Това е прекрасно, но не върши работа с шарките.
Вие сте отвлечени… Шалан заобиколи леглото и измъкна книга от купчината до него — написана от Али, дъщеря на Хасвет от Шиновар. Шинските изследователи бяха сред най-интересните за четене, понеже погледът им върху останалата част от Рошар можеше да бъде много непревзет и различен.
Тя намери местата, които търсеше. Ясна ги бе подчертавала в бележките си, тъй че Шалан поръча цялата книга. Възнаграждението на Себариал — което той плащаше — дойде много навреме. По нейно нареждане Вата и Газ изкараха последните няколко дни при книгопродавците в търсене на Сияйни слова, книгата, която Ясна ѝ даде преди смъртта си. Засега нямаха късмет, при все че един търговец заяви, че може и да успее да я поръча от Колинар.
— Уритиру бе връзката с всички народи — прочете тя от проучването на шинската писателка. — И понякога нашият единствен път към външния свят, с неговите неосветени камъни.
Тя вдигна поглед към Шарка.
— Какво означава това?
— Означава това, което е написано — отвърна Шарка, все още реещ се около картите. — Че Уритиру е бил добре свързан. Може би пътища?
— Винаги съм чела това място преносно. Свързан като цел, в мисълта, в научната работа.
— Ах. Лъжи.
— Ами ако не е метафора? Ако е това, което ти казваш?
Тя стана, прекоси стаята към картите и опря пръсти на Уритиру в средата.
— Свързан… но не чрез пътища. Някои от тези карти въобще не показват никакви пътища, водещи към Уритиру. Всички го поставят в планините, или поне сред хълмовете…
— Ммм.
— Как достигаш до един град, ако не по пътя? — попита Шалан. — Нохадон е можел да върви там, или поне така твърди. Останалите обаче не говорят за езда или за вървене пеш към Уритиру.
И наистина, съобщенията за посетители на града бяха малко. Това бе предание. Повечето съвременни учени го смятаха за измислица.
Трябваха ѝ повече сведения. Върна се при сандъка на Ясна и измъкна един от бележниците ѝ.
— Казваше, че Уритиру не е бил на Пустите равнини — обясни Шалан — но ако пътят към него минава оттук? И все пак не е обикновен път. Уритиру е бил град на Повелителите на Стихиите. На древни чудеса като Мечовете.
— Ммм… — тихо произнесе Шарка. — Остриетата не са чудо…
Шалан откри бележката, която търсеше. Тя намираше за любопитен не цитата, а коментара на Ясна върху него. Още една народна приказка, записана в Сред тъмнооките от Калинам, стр. 102. Разказите за мигновени премествания в пространството и за Клетвените порти изпълват тези приказки.
Мигновени премествания в пространството. Клетвени порти.
— Идвала е насам за това — прошепна Шалан. — Смятала е, че може да намери път за преход тук, в Равнините. Те обаче са само гола пустош, просто камък, крем и зверове с големи черупки.