Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Бурята да го отнесе! — каза той и се хвана за главата. — Ще трябва да поискам още място.
— Много от казармите са разделени, за да могат да се настаняват семейства — отбеляза Сигзил. — А някои от женените войници наемат жилища на пазара. Могат да избират.
— Това ще разбие Мост Четири! — заяви Скалата. — Не бива да се позволява.
Е, от женените мъже излизаха по-добри войници. Трябваше да намери начин това да влезе в работа. Сега имаше доста празни казарми в далинаровия лагер. Навярно трябваше да помоли за още няколко сгради.
Каладин кимна по посока на жената на тезгяха.
— Предполагам, че не тя държи заведението.
— Не, Ка само обслужва — обясни Скалата. — Пеет доста се е заплеснал по нея.
— Трябва да проверим може ли да чете — каза Каладин и направи път на някакъв полупиян посетител, който се измъкна в нощта. — В името на Бурите, добре ще е да разполагаме с някой грамотен.
В редовната армия Каладин би бил светлоок и неговата съпруга или сестра щеше да е писар и сметководител на батальона.
Пеет им махна да идат при него и Ка ги настани на една отделена настрани маса. Каладин седна с гръб към стената и достатъчно близо до прозореца, та да може да гледа навън, ако иска, но без силуетът му да се очертава в светлината. Когато Скалата седна, Каладин съжали стола му. В целия отряд само той беше с няколко пръста по-висок от него, ала беше и два пъти по-широк.
— Рогоядско светло? — обнадеждено се обърна Скалата към Ка.
— Стапя ни чашите — отвърна тя. — Пиво?
— Пиво — въздъхна Скалата. — Това трябва да е напитка за жени, а не за големи рогоядци. Добре поне, че не е вино.
Каладин разсеяно каза на Ка да му донесе каквото и да е. Мястото не беше наистина примамващо. Бе шумно, противно, задимено и вмирисано. Също така беше живо. Смехове. Хвалби, подвиквания, звън на чаши. Това… някои хора живееха за него. Ден честен труд, следван от вечер с приятелите в кръчмата.
Такъв живот не бе толкова зле.
— Тази вечер е шумно — отбеляза Сигзил.
— Винаги е шумно — пресече го Скалата. — Тази вечер може би повече.
— Войската е спечелила пробег на платото заедно с войската на Бетаб — обясни Пеет.
Добра работа. Далинар не отиде, но Адолин го направи, заедно с трима души от Мост Четири. На тях не им се налагаше да влизат в битка — и всяко нападение на платата, което не застрашаваше хората на Каладин, бе добро.
— Толкова много хора, това е добре — продължи Скалата. — Прави кръчмата по-топла. Навън е твърде студено.
— Твърде студено? — намеси се Моаш. — Та ти си от проклетите Рогоядски хълмове!
— Е? — намръщено попита Скалата.
— Това са планини. Там горе е по-студено от тук долу.
Скалата изпръхтя — забавна смесица от негодувание и учудване — и светлата му кожа на рогоядец почервеня.
— Твърде много въздух! Трудно ви е да мислите. Студено? Рогоядските върхове са топли! Чудно топли.
— Наистина? — недоверчиво попита Каладин. Това можеше да е някоя от шегите на Скалата. Понякога те не изглеждаха смислени на никой друг, освен на него самия.
— Вярно е — рече Сигзил. — На върховете има топли извори, които ги загряват.
— А, но това не са извори — възрази Скалата и размаха пръст към Сигзил. — Това е равнинска дума. Рогоядските океани са водите на живота.
— Океани? — намръщено попита Пеет.
— Много малки океани — продължи Скалата. — По един на всеки връх.
— Върхът на всяка планина представлява някакъв кратер — обясни Сигзил, — запълнен с голямо езеро от топла вода. Топлината е достатъчна, за да създаде пространство от годна за живеене земя, въпреки височината. Ако се отдалечиш твърде много от рогоядските градове обаче, и ще се озовеш сред смразяващ студ и оставени от бурите ледени полета.
— Не разказваш преданието вярно — каза Скалата.
— Това са факти, а не предание.
— Всичко е предание — обясни Скалата. — Слушай. Много отдавна, ункалаките — моят народ, които вие наричате рогоядци — не са живеели по върховете. Живеели са в ниското, където въздухът е гъст и мисленето е бавно. Нас обаче са ни мразили.
— Че кой би мразил рогоядците? — попита Пеет.
— Всички — отвърна Скалата, когато Ка донесе питиетата.
Още особено внимание. Всички останали трябваше да отиват до тезгяха и да си вземат питиетата. Скалата ѝ се усмихна и хвана голямата си кана.
— Първото питие е. Лопен, опитваш да ме биеш ли?
— Давай, манча — и Лопен вдигна своята кана, която не беше толкова голяма.
Едрият рогоядец отпи и питието остави пяна на устната му.