Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Сигзил притича натам, та да научи новините, и плати една сфера на викача. А Лопен и Скалата спореха коя кръчма е най-добре да уважат тази вечер. Каладин наблюдаваше как тече животът. Войници минаха на нощна стража. Ято бъбрещи тъмнооки жени минаваха от един продавач на мерудии на друг. Светлоока пратеница закова списък с датите и часовете на очакваните бури на някаква дъска, докато съпругът ѝ се прозяваше отегчено — като че беше принуден да дойде, та да я придружи. Скоро щеше да настъпи дъждовният сезон, времето на непрестанен дъжд без бури — единственото прекъсване беше денят в средата на сезона. Беше къса година в хилядодневния цикъл от две години, което означаваше, че дъждовният сезон ще е спокоен.
— Стига спорове — обърна се Моаш към Скалата, Лопен и Пеет. — Отиваме в Гнъсния чул.
— Ау! — възкликна Скалата. — Ама там не точат рогоядско светло!
— Понеже рогоядското светло похабява зъбите — обясни Моаш. — Все тая. Днес аз избирам.
Пеет закима усърдно. И той беше избрал същата кръчма.
Сигзил се върна от викача и явно се беше отбил още някъде, понеже носеше нещо димящо, увито в хартия.
— Не и ти — изстена Каладин.
— Добро е — отбранително рече Сигзил и отхапа от чаутата.
— Даже не знаеш какво е.
— Много ясно, че знам — отвърна Сигзил, а после додаде — Ей, Лопен. Какво има вътре?
— Флангриа — уточни Лопен доволно, понеже и Скалата отърча да си купи чаута.
— Което е? — попита Каладин.
— Месо.
— Какво месо?
— Месо.
— Превърнато — отсъди Каладин и изгледа Сигзил.
— Като мостови ядеше превърната храна всяка вечер — рече онзи и сви рамене.
— Понеже нямах друг избор. Погледни. Той пържи хляба.
— И флангриата се пържи — обясни Лопен. — Омесваш я със счукан лавис на топченца. Хубавичко я смачкваш и пържиш, после я пълниш в пържения хляб и заливаш със сос. — Той доволно премлясна и се облиза.
— По-евтино е от водата — отбеляза Пеет, когато Скалата се върна в тръс.
— Сигурно защото и зърното е Превърнато — рече Каладин. — Всичкото има вкус на мухъл. Скала, разочароваш ме.
Рогоядецът го погледна глуповато, обаче отхапа. Неговата чаута хрускаше.
— Черупки? — поинтересува се Каладин.
— Щипци от кремлинг — ухили се Скалата. — Пържени.
Каладин въздъхна. Всички отново тръгнаха сред тълпата и най-сетне се добраха до дървена сграда, построена от подветрената страна на по-голямо каменно здание. Разбира се, тук всичко беше така устроено, щото възможно най-много врати да са с гръб към Произхода, а улиците вървяха от изток на запад, за да могат ветровете да духат.
От пивницата се лееше топла оранжева светлина. Нито една кръчма не се осветяваше от сфери. Даже и със заключалки на фенерите, щедрото сияние на сферите би било твърде тежко изкушение за пияните посетители. Мостовите си проправиха път с рамене навътре и бяха посрещнати от шумни разговори, викове и песни.
— Няма да намерим места — надвика Каладин шумотевицата. Въпреки намалялото население на далинаровия лагер, тук беше претъпкано.
— Ще си намерим, разбира се — усмихна се Скалата. — Имаме си тайно оръжие. — Той посочи кръглоликия кротък Пеет, който си проправяше път към тезгяха. Там стоеше една тъмноока хубавелка, която бършеше чаша. При вида на Пеет тя засия в усмивка.
— И тъй — обърна се Сигзил към Каладин. — Замислял ли си се къде ще настаниш женените мъже от Мост Четири?
Женените мъже ли? Като погледна лицето на Пеет, който се беше надвесил над тезгяха и бъбреше с жената, разбра, че това време не е твърде далеч. Каладин не беше и помислял за това. А би трябвало. Знаеше, че Скалата е женен — рогоядецът вече беше пратил писма до семейството си, ала Рогоядските върхове бяха тъй далеч, че още нямаше отговор. Тефт също е бил женен, но съпругата му, както и повечето му роднини, бяха покойници.
Навярно и други имаха семейства. Докато бяха мостови, не говореха много за миналото си, но Каладин бе доловил откъслечни намеци. Хората постепенно щяха да се върнат към живота си и семействата щяха да са част от това, особено в този стабилен лагер.