Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Белеше, режеше, миеше, чистеше семки, стържеше, кълцаше ситно-ситно, мелеше, пълнеше, шпиковаше, кормеше, скубеше пера, обливаше с вряла вода, приготвяше фрикасета, покриваше със сосове, размразяваше, печеше до златисто, сгъстяваше сосове, разбиваше яйца, украсяваше, майстореше и…
Говореше.
За най-различни неща, за това-онова. Понякога и за себе си.
Тя слушаше, с едно око следеше как върви готвенето, с другото четеше в готварската книга.
После двамата запретваха ръкави.
Тя водеше хорото…
Той казваше, че така се връща в детските си години. Голямата нормандска кухня, медните съдове, които искряха с червени отблясъци, черпаците, окачени на стената, старите керамични плочки, сплетените венци лук и чесън над прозорците, перденцата на сини и бели квадратчета. Беше единствено дете и се криеше в полите на Марселин, готвачка, прислужница и бавачка.
Бека подбираше съдовете, приготвяше яйцата и брашното, маслото и магданоза, тиквичките, патладжаните и чушките, отпушваше бутилката олио и заявяваше, че готвенето всъщност било лесна работа, само префърцунените французи го усложнявали излишно. Той протестираше, твърдеше, че няма друг език на света, който да възпява гастрономията и кулинарното изкуство, защото то е изкуство, скъпа Бека. Тя отвръщаше дрън-дрън, той се палеше, изброявайки разни сосове: бял сос, червен сос, бешамел, сабайон, грибиш, рибен сос, сос от твърдо сварени яйца с чесън и оцет, провансалски сос, сос велуте и за капак му затваряше устата с кулибяк, слагайки край на препирните.
Бека ликуваше.
Ровеше се из готварските рецепти и учеше сложни френски думи.
Свикваше да разговаря с него, докато запържваше маслото и чесъна до златисто.
С всеки изминал ден ставаха по-близки.
Всяка споделена тайна носеше името на ястие, което тя отбелязваше на черната дъска на Ани, окачена в кухнята.
Получаваше се нещо като детска броилка.
Споделяше с него историята на изгубената си любов.
Която я посещава нощем.
Когато всички спят. Любимият не искал да се среща с никого. Тя го хокала, глупчо такъв…
Той протестираше:
— Не го наричайте така, Бека, та вие сте влюбена в него.
— О, да, прав сте! Обичах го и още го обичам — казваше тя, хапейки пръста си. — Но само аз го виждам, нощно време, също както г-жа Муир и нейния призрак.
— И аз съм призрак за жената, която обичам.
— Единствено от вас зависи да махнете белия чаршаф. Какво ще кажете да сготвим един огретен от карфиол за вечеря? С бешамел. Бял сос върху бял зеленчук, с мляко и бяло сирене, ще изглежда добре, нали?
Той кимаше.
Заемаха се за работа, без да престават да споделят съкровените си мисли.
— Един ден ще отида в Париж. Сега чакам тя да ми се обади, да ми съобщи, че най-сетне е изплувала от мъглата, че е събрала смелост…
— А сега да разбием яйца за този зеленчук от семейство кръстоцветни.
— Добре сте си научили урока, скъпа Бека.
— А вие запомнете добре този урок, Филип — не чакайте. Времето минава толкова бързо… Изплъзва се между пръстите. Понякога всичко се решава буквално за секунди, а и те по-късно могат да се окажат цяла вечност.
— Един ден тя ще ми звънне и ще скоча в Евростара.
— В този ден ще бъдете най-щастливият влюбен.
— Много влюбена ли бяхте, Бека? — осмели се той да попита, докато слагаше лепенка на порязания си пръст.
Толкова ситно бе накълцал магданоза за салатата, че се бе наранил и сега целият плот беше осеян с червени петна.
— О, да! Нито за миг не престанах да го обичам… До момента, в който си тръгна на онази пресечка в Сохо. Една линейка блъсна мотора му, каква ирония, а? Напусна сцената точно в три такта. Едно: каза ми довиждане, широко усмихнат, две: сложи си каската, и на три изчезна зад ъгъла. Едно, две, три, като при танците.
Тя тактуваше, поклащайки глава, вдигнала високо ръце, изпъчила гърди, готова да затанцува.
— Не го видях повече. Никога.
— Дори в болницата?
— Не отидох да го разпозная, нямах сили. Исках да запазя прекрасния спомен за живия, енергичен мъж, за когото сърцето ми бе туптяло толкова време. Моят повелител и моето вдъхновение. Аз танцувах за него, изразявах мислите и идеите му. Той ме държеше високо във въздуха, никога не докосвах земята… до онзи ужасен ден, в който се размазах на паважа.