Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Виждам, видът ти е ужасен.
— Чувствам се като Ариадна в лабиринта, изгубих нишката…
— Нишката беше Гари, нали?
— Ами да…
Шърли въздъхна и всмукна една дълга жълта юфка.
— Опасно е да се закачваш за една-единствена нишка — отбеляза Ортанс. — Като я изпуснеш, се изгубваш в лабиринта.
— Точно това правя, бродя, изгубена в лабиринта… И какъв беше краят на Ариадна?
— „Издъхнахте на брега, на който бяхте изоставена…“, ако не греша.
— Точно такава участ ще ме сполети.
Досега Ортанс не беше виждала Шърли в такова състояние. Кафяви сенки под очите, сиво-пепеляв тен, косата й виснала на мръсни и слепени кичури.
— Аз овдовях, Ортанс, вдовица съм на сина ми.
— Що за странна идея, да си била омъжена за сина си!
— Така добре се разбирахме.
— Възможно е, но не е нормално. Ще ти се отрази по-добре, ако продължаваш да спиш с Оливър, казвам ти го за твое добро. Не е престъпление да си имаш собствен живот, да правиш секс, да се отделиш от сина си!
— О, Оливър…
Шърли всмукна втора жълта юфка, свивайки рамене.
— И с Оливър има проблем, но там е различно.
— Ти виждаш навсякъде проблеми, Шърли! Ако вярвам на Гари, той е свестен мъж.
— Знам. Просто…
Тя отново въздъхна. Всмукна трета нишка от пожълтялата от кърито юфка. Ортанс едва се сдържа да не я разтърси за раменете.
— Така ли ще я смучеш юфката?
— Бих искала да знам каква ми е тайната…
— Какво те мъчи ли?
Шърли запази мълчание. После упорито повтори:
— Бих искала да знам каква ми е тайната…
— По-добре направи нещо за косата си, толкова е жалка, провиснала…
— Не става въпрос за косата ми.
— Вземи се в ръце, Шърли! Направо е ужасно, пръскаш наоколо черни мисли…
— Нямам желание, нямам желание за нищо…
— Тогава скачай в Темза!
— И това ми мина през ума.
— Добре тогава. Аз тръгвам. Чао! Не харесвам потиснатите хора. Още повече че, както твърдят, тъгата била заразителна.
Шърли сякаш не я чу. С купичката китайска юфка в ръка, тя изглеждаше изгубена в лабиринта на мислите си.
Ортанс се изправи, сложи три лири на масата и остави Шърли на терасата на „Уагамама“, заета да поглъща нишките юфка една по една.
Шърли я проследи с поглед. Дълга, слаба, грациозно полюляваща се на високите си розови сандали. Отблъсвайки с чантата си зяпачите, които се опитваха да я доближат. И ето че дългата ръка на Гари обгърна раменете й. Кестенявата гъста коса на Гари се приведе над къдравата коса на Ортанс. Двамата се отдалечиха, доближили глави. Пред очите й се появи отново малката кухничка в предградието Курбвоа от времето, когато Гари и Ортанс облизваха съдовете, докато тя приготвяше шоколадовата си торта. Запотените прозорци с малките си бели перденца, привързани по средата, във въздуха се носи успокояващ и нежен аромат на сладкиш, по радиото предават Моцартова соната. Сядаха заедно на масата, плътно един до друг, бяха десетгодишни, току-що се връщаха от училище, тя им връзваше кърпи на врата, навиваше ръкавите им и им връчваше по една голяма купа, нашарена с бразди разтопен черен шоколад, която те почистваха с език, с пръсти, с цели ръце, омазвайки се до ушите. Шърли се разрида. Парещи сълзи се стичаха по страните й, падаха в купичката, сълзи с вкус на минало.
Бяха си създали този странен и очарователен навик…
Някои вечери от седмицата.
Бека го чакаше в кухнята, свалила престилката си.
Филип отиваше при нея.
Прокарваше ръка в косата си и питаше, е сега, какво ще правим днес?
Бека бе предупредила Ани, че отсега нататък тя поема приготвянето на вечерята. Ани щеше да си почива, да бродира красиви салфетки, върху които да слагат чиниите, щяха да се получат чудесни разноцветни петна. Ани се съгласи. И без това вече не й се готвеше следобед. Краката й тежаха, затова ги опъваше на една ниска табуретка да си починат.
Бека пазаруваше, нареждаше продуктите на масата, разопаковаше зеленчуците, месата, сирената, корнишоните, ягодите и черешите. Разтваряше една готварска книга и съставяше менюто. Мечтаеше си за най-различни комбинации. Пиле с ягоди? Заешко с ряпа? Калкан с карамел и шоколад? А защо не? Животът е тъжен, защото е монотонен, всеки ден се повтаря едно и също. Достатъчно е само да се сменят съставките и животът ще стане песен. Ключът се превърташе в бравата на входната врата, той се провикваше: здравейте, хей, върнах се, развързваше връзките на обувките си, събуваше се, събличаше сакото, махаше вратовръзката си, слагаше си един пуловер, който не се боеше от пръски и петна, и препасваше дълга престилка.