Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Щеше да се изнесе.
Край на сеанса нади шодана.
На мига започваше да рови в обявите на gumtree.com.
И ударението пада на израза „на мига“, каза си тя насърчително.
Пъхна крака в сатенените розови сандали, които си купи от битака на „Брик Лейн“. Обличаше се като принцеса, затова щеше да се премести да живее в дворец.
Каза си също, че спешно трябваше да си уреди стажуване през лятото.
Хоп, троп, със сигурност ще намери.
Та нали тя е Ортанс Кортес, единствена и неповторима, изключителна, интелигентна, смела, блестяща, сластна.
— И оттогава нямаш никакви новини от него?
Ортанс и Шърли си определиха среща на Саутбанк и седнаха на купичка китайска юфка на терасата на „Уагамама“. Времето беше хубаво, двете поклащаха крака, огрени от слънцето.
— Само имейли… Не желае да говори с мен. Още не. Само имейли.
— В които какво пише?
— Че животът е прекрасен, наел си е апартамент в сграда от червени тухли със зелени прозорци, на 74-та западна улица…
— Имаш ли адреса?
— Не, защо?
— Просто така…
— Намира се между „Амстердам“ и „Кълъмбъс“.
— Хубав квартал ли е?
— Много. Под прозорците му имало две дървета.
Един скейтър профуча, закова точно пред тях, вторачи се в юфката, изкряска eat the bankers, и отпраши, бесен.
— И какво друго?
— Приятел, който се казва Джеръм и работи в „Брукс Брадърс“, приятелка, която продава шоколадови хлебчета, и още една със зелено-синя коса…
— Спи ли с нея?
— Не пише.
Шърли говореше вяло, разбърквайки юфката с къри. Предаваше съобщенията на сина си, дума по дума. Ортанс се запита колко ли пъти ги е чела, след като ги знае наизуст.
— Обожава Ню Йорк през пролетта, полените се носят из въздуха, паркът е покрит сякаш със снежинки, хората ходят със зачервени очи, кихат, плачат, птички цвърчат „да-да-да“, а той им отвръща „не-не-не“, защото той не киха, не плаче, а подскача от радост. Пълно било с катерички, сприятелил се с тях. В понеделник били тъжни, понеже никой не се грижел за тях.
— Катеричките в Сентрал Парк са тъжни в понеделник? — учуди се Ортанс.
Шърли кимна, загледана унило пред себе си.
— Това ли е всичко? — продължи да разпитва Ортанс.
— Свири на пиано в задната част на някакъв музикален магазин, следобедите работи в хлебопекарна, изкарва си хляба. С една дума, е щастлив — заключи Шърли със злокобен тон.
Ортанс си припомни едно изречение от Балзак, което майка им обичаше да им повтаря, за да ги разсмее: „Ах, каза графът развеселен, виждайки, че жена му е тъжна“. Шърли изглеждаше натъжена от факта, че синът й е щастлив.
— Пита ли за мен? Интересува ли се какво правя?
— Не.
— Вероятно спи със зелено-синия бретон. Няма страшно, нали ме няма, толкова съм далече.
Това беше мълчаливо правило помежду им. Никога не си казваха кога ще се видят отново, нито дали изобщо ще се видят. Никога не признаваха колко държат един на друг. Как силно желаят да вземат лицето на другия в ръце и да го целунат по устните толкова силно, че да го заболи. От гордост. От инат. Всеки път си казваха довиждане непринудено, сякаш се предизвикваха взаимно, няма страшно, ако не те видя утре. Но си знаеха… Знаеха каква е истината.
Така че момичето със зелено-синия бретон беше без значение. Не й беше на нивото, затова не й пукаше.
Край тях мина дребен, смачкан мъж. На гърба си носеше реклама за крем против хемороиди. Ортанс ръгна с лакът Шърли, но тя не се усмихна. Беше потънала в дълбока скръб. Скръб, която я ограждаше с високи, сиви зидове, пречеше й да забележи дребния мъж, смазан от рекламата за пламнали от болка задници. На Ортанс ужасно й се прииска да си тръгне. Каишките на розовите сатенени сандали й прерязваха глезените, не биваше да ходи толкова дълго време с тях. Разклати крака в опит да облекчи глезените си.
— Мама ми каза за Гари. Че ви изненадал, двамата с Оливър.
— Оливър бе последната капка. Гари отдавна ме беше отписал. Той се отдалечава от мен, а аз не мога да го понеса.