Към кулата на Зеления ангел. Част втора [bg]

— Идват — каза тя със свито гърло.

Сърцето й заблъска още по-силно. Всичките й дръзки думи сега й изглеждаха глупост. От другата страна на Бинабик долови свистящото дишане на Кадрах да се усилва. Помисли си, че той всеки момент ще се разкрещи, за да предупреди норните. Не му беше повярвала, че е забравил всичките си умения, които биха могли да им помогнат срещу норните, и че е съвсем безсилен.

Синкавата линия се удължи. Лъхна топъл вятър, осезаем като плесница върху изострените й сетива. За стотен път, откакто дуорите бяха затъмнили пещерата, тя подръпна ремъците на торбата си и изтри потта от дръжката на кинжала си. Беше стиснала и Бялата стрела на Саймън. Ако норните посегнеха да я хванат, щеше да ги прониже и с двете си ръце. Потрепери. Норните. Белите лисици. Всеки миг щяха да влязат…

Юис-фидри каза нещо тихо, но настоятелно. Юис-хадра отвърна със същия тон от другия край на пещерата. Дуорите престанаха да се движат. Залата стихна като гробница.

Синкавото сияние се изви в груб овал и двата му края се срещнаха. За момент топлината се усили и сиянието помръкна. Нещо изскърца и падна тежко. В залата проникна студен въздух, но дори вратата да се беше отворила, не проникна никаква светлина.

„Проклети да са! — Обзе я отчаяние. — Достатъчно умни са, за да не носят факли“.

Стисна кинжала още по-силно, но се разтресе така неудържимо, че се уплаши да не го изтърве.

Разнесе се внезапен тътен и писък, който не можеше да се изтръгне от човешко гърло. Сърцето на Мириамел подскочи. Огромните канари, които дуорите бяха разхлабили над вратата на пещерата, рухнаха. Тя чуваше пискливия разярен вой на норните. Трясъкът беше последван от някакъв стържещ шум, след което се понесоха виковете на множество гласове — но нито един не беше на човешки език. На Мириамел й залютя на очите. Пое си дъх и усети парещата болка да прониква до гърдите й.

— Ставай! — викна Бинабик. — Това е отровен пушек!

Мириамел се изправи, объркана от мрака. Имаше чувството, че вътрешностите й горят. Нечия мощна ръка я сграбчи и я поведе през тъмното. Отвсякъде се чуваха странни дрезгави викове, писъци и тътен на рухващи камъни.

Връхлетя я сляпо умопомрачение. Издърпаха я някъде и след малко тя отново можеше да диша, но все още не виждаше нищо. Ръката, която я беше сграбчила, я пусна, тя се препъна в нещо и се стовари на земята.

— Бинабик! — изкрещя Мириамел.

Опита се да се изправи, но нещо я държеше като в примка.

— Къде си!?

Някой отново я сграбчи, но този път я вдигна във въздуха и я понесе през изпълнения с оглушителни шумове мрак. Върху нея се стовари зашеметяващ удар. Този, който я носеше, спря и я пусна на земята. До слуха й достигнаха непонятни звуци — някои напомняха пъшкане или болезнени стонове. След малко отново я грабнаха.

Най-накрая отново я пуснаха на твърдите камъни. Мракът беше непрогледен.