Гаснещ зрак [bg]

— Стига с това, Ребъл. По-добре слушай бронята си и меча. Чака ни битка, но аз няма да съм в предните редове. Запомни това. Галар знае достатъчно, за да ме задържи колкото се може по-далече от боя. Но ти и Листар — и всички други офицери и отдельонни командири — вие навлизате в нещо друго. Моята вярност няма да ме постави до теб, когато му дойде времето.

Нещо грозно проблесна за миг в очите на Ребъл, а след това той се усмихна.

— Никой не се кани да ти прави статуя. Нито дори портрет или шибан бюст, или нещо такова. Ти си Варет, и всички помним това.

Варет кимна.

— Добре е, че го помните.

— Все едно — продължи Ребъл. — Всъщност наистина търсих Листар, но не можах да го намеря. Ще обиколя още веднъж, ще погледна в палатката му. Все трябва да се намери някъде.

И Ребъл тръгна. Войниците вече се събираха за закуска. Нямаше много разговори и не всички бяха облекли бронята си, но пък всички бяха запасали мечовете си. Толкова ли просто беше? Оръжията да превърнат тези мъже и жени във войници?

Варет закрачи и изпъшка от постоянната болка в кръста. Ризницата усложняваше нещата — закръглените плочки на предпазителите на раменете му лежаха като керемиди на скосен покрив и дърпаха мускулите на врата му.

Свикнал беше с погледите, които го проследяваха, докато вървеше през лагера. Презрението не се нуждаеше от думи. Ножницата, побрала меча му, беше същата, която му беше дал Кастеган, и той намираше някакво извратено удовлетворение от това, че носи тази дамга. Не можеше да види нищо ценно в думите на Ранси от предната нощ. Котките имаха нужда от някой по-добър. Действията му в онзи ден на освобождението бяха най-вероятно последен спазъм на благоприличие, подкопан още в следващия миг от неприятни истини.

Споменът за лопатата, разбила черепа на Ганц, ехтеше и не го оставяше, настойчив като всички користни неща. „Той изобщо не я видя. Защото бе изпълнен с похот, беше насочил яростната си сила срещу жени, които не можеха да ѝ се противопоставят. И показваше същото срещу мен. Хиляда малки обиди, които да превърнат изповедта ми в тежък том от причини и оправдания.

Но истината е, че видях шанса си и го използвах.

Той изобщо не се усети. Точно затова го ударих. Варет страхливеца… е, може да е страхливец, но не е глупак. Лесна грешка, която може да се направи, да. Но страхът парализира възможностите и той се забави — само за миг. Беше мъртъв още преди ужасът ми изобщо да се събуди. Знаех ли го в онзи момент? Действах ли, както Ранси и другите котки може би вярват, преди страхливецът в мен да има възможност да ме спре?“

Спорно беше, поне за него, дали разликата изобщо е важна.

Стигна до командната палатка. Единият от стражите се подсмихна презрително, но не каза нищо, когато Варет мина покрай него и влезе.

Говореше капитан Празек. Варет спря. Двамата капитани закусваха с Ранси. Тя седеше вдървено, храната на блюдото пред нея бе недокосната. Червените ѝ ръце държаха калаена чаша с греяно вино, притисната до корема ѝ, парата се вдигаше към лицето ѝ като воал. Погледът, който хвърли към Варет, беше празен.