Панаир на суетата (роман без герой)

Децата се сприятелиха отлично. Пит Бинки беше твърде малко кученце, за да може голямото куче Родън да играе с него. А Матилда, бидейки само момиче, не беше, разбира се, подходяща компания за млад джентълмен на близо осем години, който скоро щеше да облече мъжки жакет. Той веднага пое командата върху тази малка дружина — и както момичето, така и момчето го следваха с най-голямо страхопочитание, когато той благоволяваше да играе с тях. Полската обстановка много го радваше и го правеше крайно щастлив. Голямо удоволствие му доставяше зеленчуковата градина, по-малко радост му носеха цветята, обаче гълъбите и домашните птици, както и конюшните, когато му позволяваха да ходи там, го караха да изпитва истинско щастие. Той се възпротивяваше, когато госпожици Кроли го целуваха, но позволяваше на лейди Джейн да го милва понякога. При нея той обичаше да сяда, когато се даваше знак да се приберат в приемната и когато дамите оставяха господата да пият кларета си — при нея, а не при майка си. Защото, като виждаше, че в този дом нежността беше на мода, Ребека повика една вечер Родън при себе си, наведе се и го целуна в присъствието на всички дами.

След тази операция той я погледна право в очите, като се разтрепери и се изчерви силно, нещо, което винаги ставаше с него, когато се вълнуваше.

— Мамичко, у дома ти никога не ме целуваш — каза той. Думите му бяха последвани от общо мълчание и смущение, а също и от не много приятен блясък в очите на Беки.

Родън изпитваше добро чувство към снаха си заради обичта й към сина му. Лейди Джейн и Беки не бяха чак дотолкова мили една към друга както при първото им гостуване, когато съпругата на полковника беше твърдо решила да я харесат. Освен това думите на детето при описаните два случая създадоха известна хладина помежду им. Може би и сър Пит беше прекалено внимателен към нея.

Но Родън, както подхождаше на ръста и възрастта му, обичаше повече обществото на мъжете, отколкото на жените; и никога не се изморяваше да придружава баща си до конюшните, където полковникът се оттегляше да изпуши пура — а понякога и Джим, пасторският син, придружаваше братовчеда си както при това, така също и при други забавления. Той и пазачът на имението бяха добри приятели — общата им слабост към кучетата много ги сближаваше. Един ден мистър Джеймс, полковникът и Хорн, пазачът, отидоха на лов за фазани, като взеха със себе си и малкия Родън. През друга една блажена сутрин тези четирима джентълмени се отдадоха на удоволствието да ловят плъхове в един хамбар и никога дотогава Родън не бе виждал по-благороден спорт от този. Те запушиха отворите на отводнителните канали на хамбара, а в другите им отверстия напъхаха порове; после се отдръпнаха мълчаливо настрани с вдигнати тояги в ръце, а нетърпеливият малък териер (прочутото куче на мистър Джеймс, наречено Форцепс), едва дишащ от възбуда, бе застанал на три крака и слушаше слабото цвърчене на плъховете долу. Най-после, обхванати от отчаяна смелост, преследваните животни изскочиха над земята. Кучето хвана един, пазачът — друг, от вълнение и възбуда Родън изпусна своя, но пък, от друга страна, рани тежко един пор.