Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
Улицата между бояджийницата и „Розата на Елбар“ също беше пълна с веселяци, въпреки че оскъдно облечените не бяха толкова много. Явно тук човек трябваше да има много пари, за да може да тръгне почти гол. Въпреки че акробатите пред къщата на търговката на ъгъла почти го докарваха на голотия, мъжете — босоноги и гологърди, в плътни ярки панталони, а жените — с още по-плътни панталонки и тънки, почти прозрачни блузки. Всички те имаха по няколко перца в косите си, както и уличните музиканти, свирещи пред малкия палат на отсрещния ъгъл: една флейтистка, друга, която духаше в някаква усукана черна тръба, цялата покрита с лостчета, и някакъв тип, който блъскаше по една тамбура с все сила. Къщата, която бяха дошли да наблюдават, изглеждаше плътно затворена.
Чаят в „Розата“ се оказа лош както винаги, което означаваше много по-добър от виното. Нейлсийн се спря на вкиснатия местен ейл. Биргит каза „благодаря“, без да уточни за какво, а Мат само сви рамене. Всички се ухилиха един на друг и чукнаха канчета. Слънцето се вдигна и Беслан си седеше, мятайки единия си ботуш върху носа на другия, после обратно, но приятелите му по едно време взе да не ги свърта, колкото и да им се изтъкваше, че Мат е тавирен. Жалкото боричкане с просяците едва ли можеше да се нарече възбуждащо, улицата беше твърде тясна, за да може да мине по нея някое позорище, жените не бяха толкова хубави, колкото другаде, и дори гледката на Биргит, изглежда, започна да им втръсва, след като се увериха, че тя няма намерение поне да целуне някого от тях. Сипейки протести и съжаления, че Беслан отказва да тръгне с тях, те скоро побързаха да идат някъде, където ще им е по-забавно. Нейлсийн отиде да се поразходи по уличката до бояджийницата, а Биргит се шмугна в сумрачната вътрешност на „Розата“, за да видела, както се изрази, дали все пак не било останало нещо годно за пиене, скрито в някой долап.
— Никога не съм очаквал, че ще видя Стражник, облечен по такъв начин — каза Беслан.
Мат примигна. Остро око имаше този човек. Тя нито веднъж не си беше сваляла маската. Е, след като не знаеше за…
— Мисля, че ще си много подходящ за мама, Мат.
Мат се задави и си разля чая, после попита:
— Какво искаш да кажеш?
Беслан го изгледа изненадано.
— Как какво? Това, че те избра за свой любимец, разбира се. Защо се изчерви така? Разсърди ли се? Защо? — Изведнъж той се плесна по челото и се изсмя. — Ама ти си мислил, че аз ще се разсърдя? Прощавай, все забравям, че си чужденец. Мат, тя ми е майка, не ми е жена. Татко умря преди десет години, а тя винаги е твърдяла, че е твърде заета. Просто се радвам, че е избрала такъв като теб. Къде тръгна бе, човек?
Той дори не беше разбрал, че е станал, преди Беслан да му го каже.
— Аз само… май се понапих.
— Но ти пиеш чай, Мат.
Докато се промъкваше покрай някаква зелена носилка, Мат видя, че вратата на къщата се отвори и оттам излезе жена с пелерина със сини пера върху роклята. Без да мисли, той закрачи плътно след нея. Беслан знаеше! И одобряваше! Собствената му майка, а той…
— Мат? — извика след него Нейлсийн. — Къде тръгна бе, човек?
— Ако не се върна до утре — изрева му Мат през рамо, — кажи им, че ще трябва да я намерят сами! — И продължи след жената като в мъгла. Беслан знаеше! Той си спомни как веднъж си беше помислил, че Беслан и майка му са луди, и двамата. По-лошо! Целият Ебу Дар беше луд! Почти не усещаше, че заровете продължават да се търкалят в главата му.
От един прозорец в стаята за срещи Реане проследи как Солаин се отдалечи по улицата към реката. Някакъв тип в бронзово палто тръгна по петите й, но ако се опиташе да я забави, много скоро щеше да разбере, че Солаин няма време за мъже и че никак не обича да й досаждат.
Реане не знаеше защо поривът днес толкова се е усилил. От няколко дни той я спохождаше от заранта и заглъхваше по залез слънце, и от няколко дни тя се бореше с него — според изричните правила, които те не смееха съвсем да нарекат закони, заповедта трябваше да се даде на полумесечина, до която оставаха още шест нощи — но днес… Беше разговаряла с другите и не бе успяла да се насили да го отложи за подходящото време. Щеше да свърши добре. Никой не беше видял повече из града онези млади глупачки, нарекли се Елейн и Нинив; не се налагаше да поемат опасни рискове.
Тя въздъхна и се обърна към другите, които търпеливо я изчакаха да седне преди да седнат и те. Щеше да свърши добре, както винаги. Тайните щяха да се съхранят, както винаги. Но все пак… До Прорицателството тя досег нямаше, нито до нещо подобно; но все пак този порив трябваше да подсказва нещо. Дванадесет жени я загледаха тихо и с очакване.