Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Какво ще правиш сега? — изломоти Мат. Гласът му излезе напрегнат заради изпънатия врат. Не му стигаше всичко останало, ами сега и това! — А? — Можеше да се опита да я сграбчи за китката, ръцете му обикновено бяха бързи. — Какво ще правиш сега? — Бързи, ама с този нож на гърлото? Това беше въпросът. Това, както и оня, дето и го зададе. Ако се канеше да го убие, само китката си да мръднеше и камата щеше да се забие чак до мозъка му. — Ще ми кажеш ли! — Това в гласа му не беше паника. Не можеше да изпадне в паника. — Ваше величество? Тилин? — Е, може и да беше изпаднал малко в паника, след като я нарече по име. Можеше да наричаш всяка жена в Ебу Дар „патенце“ или „сладкишчето ми“ по цял ден и тя да ти се усмихва, но ако използваш името й преди да ти е разрешила, можеше да си навлечеш много по-големи бели, отколкото ако закачиш някоя непозната на улицата другаде. При това няколко разменени целувки никога не се оказваха достатъчно за подобно благоволение.
Тилин не му отвърна, само продължи да го подбутва, докато раменете му не се удариха в нещо, което го спря. С тази проклета кама, която не се отдръпна и на косъм от шията му, той не можеше да си извърне главата, но очите му, които се бяха приковали в нейните, се ококориха. Бяха в спалнята му и един от червените пилони на леглото му с витите лозници го притискаше здраво между плешките. Защо трябваше да го докара в… Лицето му изведнъж почервеня като пилона. Не. Не беше възможно да се кани да… Но това беше неприлично! Невъзможно!
— Не можеш да ми го направиш — изломоти той и макар гласът му да прозвуча малко задъхано и пискливо, все пак имаше право.
— Само гледай и се учи, котенцето ми — каза Тилин и извади брачния си нож.
По-късно, и то доста по-късно, той раздразнено придърпа чаршафа до гърдите си. Копринен чаршаф; Нейлсийн се беше оказал прав. Кралицата на Алтара си тананикаше щастливо до него в леглото, извила ръце зад гърба си да закопчае копчетата на роклята си. На него беше останал само медальонът с лисичата глава на кожената каишка — то пък една полза от него — и черното шалче около врата му. Панделка в нейна чест — така го беше нарекла проклетата жена. Той се извърна на една страна и дръпна лулата си със сребърния мундщук и кесията с табак от масичката от другата страна на леглото. Запали я с помощта на златна маша и нажежено въгленче в една порцеланова купа с пясък. После скръсти ръце на гърдите си и запухтя свирепо.
— Няма защо да ми буйстваш, патенцето ми, и няма защо да се цупиш. — Тя издърпа камата си, забита в един от пилоните до брачния й нож, и огледа върха й, преди да я прибере в канията. — Какво има? Знаеш, че ти беше също толкова приятно, колкото и на мен, а аз… — Тя изведнъж се засмя, и то ох, колко щедро, и прибра брачния нож между гърдите си. — Ако и то е част от това, че си тавирен, трябва да си доста прочут.
Мат пламна целият.
— Това просто е неестествено — избухна той и издърпа ядосано лулата от зъбите си. — Аз съм този, който би трябвало да задиря! — Смаяният й поглед сигурно не отстъпваше на неговия. Ако Тилин беше някоя кръчмарска слугиня и му се усмихнеше както си му е редът, сигурно щеше да си опита късмета си, е, стига слугинята да нямаше син, който обича да мушка с меча си хора по улиците — но все пак той трябваше да задиря, а не него да задирят. Просто никога досега не си го беше помислял. Никога досега не му се беше налагало.
Тилин започна да се смее и да бърше с пръсти сълзите от очите си.
— О, гълъбчето ми. Все забравям. Ти сега си в Ебу Дар, миличък. В дневната съм ти оставила едно подаръче. — Тя го потупа по крака под чаршафа. — И днес да се нахраниш хубаво. Тепърва ще ти трябва сила.
Мат покри с ръка очите си и се постара, колкото можа, да не се разплаче. Когато ги откри, тя си беше излязла.
Той се смъкна от леглото и си уви слабините с ризата. По някаква причина изпита неудобство от мисълта, че ще тръгне гол. Проклетата жена можеше да му скочи примерно от гардероба. Дрехите, които беше носил, лежаха разхвърляни по пода. „Защо да се занимава с разните му връзки — помисли си той кисело, — като може просто да накълца дрехите на човек!“ Никакво право нямаше обаче да му среже така червеното палто. Просто си беше доставила удоволствие да си го обели с ножа.
Почти затаил дъх, той отвори внимателно високия, боядисан в червено и златно гардероб. Слава на Светлината, нямаше я вътре. Изборът му се оказа ограничен — Нерим беше отнесъл повечето му палта за почистване или кърпене. Той се облече набързо, избра си едно просто палто от тъмнобронзова коприна и натика с крак нарязаните дрипи колкото се може по-навътре под леглото, за да ги изнесе по-късно, без Нерим да ги види. Както и всеки друг, впрочем. Прекалено много хора вече знаеха твърде много за това, което ставаше между него и Тилин; ако някой научеше и за това сега, просто нямаше да го понесе.