Корона от мечове
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #7
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Корона от мечове». Краткое содержание книги:
— Прощавай, тайренецо, но не на него. — Някакъв дрипав мъж се дръпна в тълпата, оглеждайки се предпазливо; с хлътнали бузи и кокалест, той, изглежда, се беше лишил и от жалката перушина, която трябваше да си е намерил за косата.
— Защо не? — учуди се Нейлсийн.
— Няма месингов пръст на кутрето — поясни Беслан. — Не е от гилдията.
— Светлина! — възкликна Мат. — Нима в тоя град човек и да проси не може, без да е в гилдия? — Сигурно беше заради тона му. Но просякът изведнъж скочи към него и в мръсния му пестник изникна нож.
Без да мисли, Мат го сграбчи за ръката и се завъртя, подмятайки го из тълпата; неколцина души изругаха Мат, други просналия се на паважа просяк, а някои започнаха да хвърлят петаци на нещастника.
С крайчеца на окото си Мат мерна друг кльощав мъж в дрипи, опитваше се да избута Биргит, за да стигне до него с дългия си нож. Оказа се много глупава грешка да я подценят заради облеклото й — някъде от перата си тя измъкна нож и го заби под мишницата му.
— Внимавай! — изрева й Мат, но време за предупреждения нямаше; още докато викаше, той измъкна един нож от ръкава си и го метна. Ножът профуча покрай лицето й и се заби в гръкляна на поредния просяк, който тъкмо замахваше да забие ножа си в ребрата й.
Изведнъж отвсякъде като гъби изникнаха просяци, въоръжени кой с нож, кой с тояга с метални шипове; писъци и врява се надигнаха сред хората в маски и костюми — всички се мъчеха да се изтеглят настрани от свадата. Нейлсийн съсече едного в дрипи през лицето и той се затъркаля по каменната настилка, Беслан промуши друг в корема, докато костюмираните му приятели вече се биеха с други.
На Мат не му остана време да види повече; той се озова гръб в гръб с Биргит и лице в лице с новите си нападатели. Усещаше как тя се бие зад него, чуваше тихите й проклятия, но почти не го осъзнаваше; Биргит щеше да се погрижи за себе си, но като гледаше двамата мъже пред очите си, не беше сигурен, че и той ще се справи. Единият — едър мъжага с беззъба усмивка — беше еднорък и на мястото на лявото му око зееше сбръчкана дупка, но юмрукът му стискаше дълга и стегната с железни обръчи тояга, от които стърчаха шипове като стоманени тръни. Дребният му приятел с мишето лице все още си имаше две очи и няколко зъба и въпреки че бузите му бяха хлътнали и ръцете му сякаш бяха само кости и жили, се движеше като змия, ближеше устни и премяташе от ръка в ръка ръждив кинжал. И двамата подскачаха и приклякаха, като всеки очакваше другият пръв да скочи върху Мат.
— На Стария Къли това няма да му хареса, Спар — изръмжа едрият мъж и онзи с мишето лице се понесе напред, ръждивото острие просветваше ту в едната му ръка, ту в другата.
Обаче не бе предвидил ножа, който изведнъж се появи в лявата ръка на Мат и го перна по китката. Кинжалът издрънча на паважа, но проклетникът въпреки това се хвърли към Мат. Когато другият нож на Мат се заби в гърдите му, той изквича, очите му се оцъклиха и гърчещите му се ръце обгърнаха Мат. Беззъбата усмивка на плешивеца се разшири, той надигна тоягата и пристъпи напред.
Усмивката му се стопи набързо, когато двама просяци се нахвърлиха озъбени върху него и го замушкаха.
Мат ги зяпна невярващо и избута трупа на онзи с мишето лице от себе си. Улицата се беше опразнила на цели петдесет крачки, ако се изключеха биещите се, и навсякъде по паважа се търкаляха просяци, по двама-трима, а някъде и по четирима, мушкаха падналите нападатели и ги налагаха с тояги и камъни.
Беслан хвана Мат под мишницата. По лицето му имаше кръв, но се беше ухилил.
— Хайде да се махаме оттук и да оставим Братството на Алмс да си довърши работата. Не е почетно да се биеш с просяци, а освен това гилдията им няма да остави нито един от тези натрапници жив. Последвайте ме. — Нейлсийн се беше навъсил — несъмнено и той не намираше за особено почетно да се бие с просяци, — както и приятелите на Беслан, повечето от които с раздърпани костюми, а един със свалена маска, за му почисти друг с кърпа раната на челото. Мъжът с раната впрочем също се хилеше. Биргит нямаше и една драскотина, доколкото забеляза Мат, а костюмът й изглеждаше толкова спретнат, колкото преди да тръгнат от палата. Тя бързо скри ножа си — под тези перца нямаше как да се скрие цял нож, обаче тя го направи някак.
Мат не възрази, че го повлякоха, но все пак изръмжа:
— Просяците винаги ли нападат мирните хора в този… този град? — На Беслан сигурно нямаше да му хареса, ако го наречеше „проклет град“.
— Ти си тавирен, Мат — засмя се Беслан. — Около един тавирен винаги е възбуждащо.
В отговор Мат му се усмихна със стиснати зъби. Проклет глупак, проклет град и проклет тавирен. Е, ако някой просяк му беше прерязал гърлото, поне нямаше да му се налага да се връща в палата и да се оставя на Тилин да го бели като зряла круша. Като си помислиш само, тя наистина го беше нарекла „моята малка круша“. Триж проклето да е всичко!