Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
— Може да… свършите — каза. Дразнеше го, все едно беше куче, което си чака лакомството.
При думите й принцът застина, започна да си поема дъх на пресекулки, заскимтя, впи ръце в креслото. И според госпожица Темпъл след един съвсем кратък миг, издиша силно, раменете му увиснаха и неприятната усмивка се върна на лицето му. Той намести разсеяно потъмняващите си панталони и облиза устни. Госпожица Темпъл изсумтя от отвращение.
И замръзна. Графинята гледаше гневно право в огледалото. Говорителната тръба — копчето бе завъртяно. Лакер-Сфорца беше чула сумтенето й.
— Там има някой! — викна графинята на Роже. — Доведи Бленхайм! От другата страна — веднага!
Роже изчезна и графинята пристъпи към огледалото, лицето й бе потъмняло от гняв. Принцът се опита да стане и да я прегърне.
— Скъпа…
Без да спира, тя го зашлеви и той падна на колене. Тя стигна до огледалото и изкрещя, все едно виждаше уплашените им лица.
— Който и да си, каквото и да правиш — ще умреш!
Госпожица Темпъл повлече Елоиз за ръката през завесата към близката врата. Нямаше значение накъде води, трябваше веднага да се махнат оттук. Втурнаха се през вратата и я затръшнаха, а после и двете изпискаха при вида на мрачната фигура, която изведнъж се извиси над тях — но това беше само обратната страна на вратата, покрита с изумителен сериозен портрет с маслени бои на мъж в черно с търсещи очи и студени тънки устни — лорд Вандаариф, защото зад него се извисяваше сянката на Харшморт Хаус. Въпреки че тичаше и сърцето й се бе качило в гърлото, госпожица Темпъл разпозна картината като творба на Оскар Вайланд. Но той не беше ли умрял? И Вандаариф не живееше ли в Харшморт само от две години? Изстена от яд, че не може да спре и да помисли!
Влетяха в някакво странно преддверие с картини и скулптури, на пода имаше мозайка. Вече чуваха приближаващи се стъпки и се втурнаха презглава в обратна посока, завиха зад един ъгъл, после зад друг, докато не стигнаха в някакво фоайе с под от хлъзгав черно–бял мрамор. Госпожица Темпъл чу вик. Бяха ги видели. Елоиз хукна наляво, но госпожица Темпъл я хвана за ръката и я дръпна надясно към огромна тъмна метална врата, която смяташе, че може да затвори под носа на преследвачите. Втурнаха се през нея, босите им крака шляпаха по мрамора, и се озоваха на площадка от студена стомана. Госпожица Темпъл метна шинела на Елоиз и я побутна към едно спускащо се вито стълбище от заварена стомана, докато самата тя се опитваше да затвори вратата. Вратата обаче не помръдваше. Тя клекна, измъкна дървения клин, който я подпираше, и я блъсна с все сила в мига, когато чу по мрамора да отекват стъпки. Вратата се затръшна, тя бързо напъха клина под нея и затича след госпожа Дужон.
Стълбата беше вита и стъпалата се стесняваха силно близо до централната колона и понеже госпожица Темпъл бе по-дребна, реши, че е правилно тя да слиза от вътрешната страна на половин стъпало зад Елоиз, но стиснала ръката й — докато Елоиз се държеше с другата ръка за перилото. Металните стъпала бяха ледени.
Имаше ли някой зад тях? Шум? Дръпна Елоиз да спре, вдигна пръст пред устата си и погледна нагоре. Това, което бяха чули, не бяха стъпки във вътрешността на кулата, а по-скоро приличаха на стъпки — боричкане и откъслечни фрази, — долитащи отвън. За първи път госпожица Темпъл погледна стените на кулата — също от стомана — и видя странните тесни плъзгащи се капачета, като тези, които понякога слагаха зад кочияшите в каретите. Елоиз плъзна най-близкото и го отвори. Вместо отворен прозорец там имаше правоъгълник от опушено стъкло, през който виждаха…
Това, което видяха, накара дъха им да спре.
Гледаха към огромна зала, подобна на някакъв адски кошер. По стените имаше редове залостени затворнически килии, които спокойно можеха да се наблюдават от кулата.
— Опушено стъкло! — прошепна госпожица Темпъл. — Затворниците не виждат кога ги наблюдават!
— Вижте — отвърна спътницата й. — Това нови затворници ли са?
Пред очите им горните редове килии се пълнеха като ложи в театър с елегантно облечени и маскирани гости от галавечерта в Харшморт — слизаха през капаци на тавана, разпъваха сгъваеми столове, отваряха бутилки, махаха си през откритото пространство и страховитите метални решетки. Всичко беше нереално и според госпожица Темпъл неуместно, все едно зрителите се бяха настанили в купола на катедрала.