Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Бяха толкова високо, че дори като притискаха лица към стъклото, не можеха да видят пода долу. Колко ли килии имаше? Госпожица Темпъл не можеше да си представи колко затворници побират. А колкото до зрителите, те бяха поне стотина — или кой знае, не беше добра с числата, може да бяха и триста — и тълпата издаваше нарастващо развълнувано жужене. Единствената подсказка за целта на събирането или за предназначението на самата катедрала бяха лъскавите метални тръби, които минаваха по височината на залата, свързани по няколко, изникващи от стените като вени с дебелината на дървета. Тя бе сигурна, че редовете килии покриват цялата зала, но не виждаше по-долните редове заради металните тръби, което подсказваше на досетливия й ум, че тръбите, а не килиите, са най-важното. Но къде отиваха тези тръби и какво вещество пренасяха?
Обърна бързо глава, когато до тях долетя стържещ звук, като удар от камшик — някой отваряше залостената врата. Госпожица Темпъл мигом сграбчи ръката на Елоиз и се втурна надолу.
— Къде отиваме? — прошепна Елоиз.
— Не знам — отвърна също шепнешком госпожица Темпъл. — Внимавайте да не се спънете в шинела.
— Но… — Елоиз, подразнена, но услужлива, намести шинела в ръцете си. — Докторът не може да ни намери — ние сме отрязани! Долу сигурно има хора и ние сме тръгнали право към тях!
Госпожица Темпъл само изсумтя презрително, защото нищо не можеше да се направи по въпроса.
— Гледайте си в краката — измърмори. — Хлъзгаво е.
Продължиха да се спускат, а шумът над тях се усили, както и този от зрителите в килиите. Скоро по стоманените стъпала над тях зачаткаха подковани ботуши. Жените мълчаливо бързаха надолу — колко ли дълбоко се спускаше кулата? Накрая госпожица Темпъл спря и каза задъхано:
— Шинелът! Дайте ми го.
— Не ми тежи…
— Не, не! Патроните, патроните на доктора — бързо!
Елоиз й подаде кутията и госпожица Темпъл изсъска:
— Продължавайте надолу!
— Но ние нямаме оръжие — прошепна Елоиз.
— Именно! Тъмно е и може би ще успеем да използваме шинела да им отвлечем вниманието. Бързо, извадете останалото — табакерата и стъклената карта!
И колкото можеше по-бързо започна да разпилява патроните по железните стъпала — изпразни цялата кутия и покри с патрони цели четири стъпала. Стъпките над тях се приближаваха. Тя се обърна към Елоиз и нетърпеливо я подкани с жест да продължава бързо. Грабна шинела от ръцете й, просна го на няколко стъпала под патроните и нагласи ръкавите в колкото можа по-странна форма. Вдигна очи — преследвачите сигурно бяха на един завой от тях — и се втурна надолу, повдигнала робите си.
Точно бе настигнала Елоиз, когато чуха вик — някой бе видял шинела — и после първия удар на тяло в метал, а после още един, викове и отекващото тракане на разпилените патрони, звън на размахани саби, удрящи се в стените, и мъжки крясъци. Спряха и погледнаха нагоре. Госпожица Темпъл имаше само миг, за да чуе звука от плъзгащ се с бясна скорост метал и да види проблясък на отразена светлина. С писък се хвърли към Елоиз, избута я да седне на парапета и се покатери и тя; едва пазеха равновесие, но краката им избегнаха сабята, която се плъзна като коса под тях, все едно стъпалата бяха от лед, а после отскочи, звънна и захвърля искри по пътя си надолу. Двете скокнаха от парапета, удивени от избавлението си на косъм, и продължиха надолу; яростните викове ехтяха над тях.
Сабята обаче беше проблем, защото когато стигнеше най-долу, щеше да предупреди хората там, че нещо не е наред. Или може би — може би щеше да ги прониже? Госпожица Темпъл изсумтя на неугасимия си оптимизъм. Нямаше повече хитри идеи. Завиха на последната извивка на спиралата и се озоваха на площадка, натъпкана с кутии като на Коледа. От дясната страна имаше отворена врата, която водеше към залата. Отляво някакъв мъж с меден шлем и кожена престилка се бе навел пред отворен капак — горе-долу като на голяма пещ, — монтиран направо в стоманената колона, която се издигаше в центъра на стълбището. Мъжът внимателно разглеждаше някакъв дървен поднос с бутилки и запушени с оловни печати шишенца, който явно бе извадил от колоната. До капака на колоната имаше медна плоча с копчета и лостчета. Колоната беше вътрешен асансьор.
Насред пода бе сабята, острието й се бе забило — вероятно тихо, ако се съдеше по това, че мъжът не й обръщаше внимание — в купчина захвърлена слама за опаковане.