Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Влезе втори мъж с шлем, мина право покрай купа слама, взе две запечатани с восък шишета — едното яркосиньо, а другото трептящо оранжево — и бързо излезе, без да каже дума. Жените стояха неподвижно, не знаеха дали са ги видели — дали каските не пречеха на периферното зрение и слуха на мъжете? През отворената врата госпожица Темпъл чу приглушени заповеди, звуци от някаква дейност и — беше съвсем сигурна — гласовете на повече от една жена.
Отгоре се чу бавното потракване на изритан и отскачащ патрон, който се удряше ту в стъпалата, ту в стената. Преследвачите им се приближаваха. Патронът прелетя покрай тях, отскочи от купчината кутии на отсрещната стена и спря на пода в краката на мъжа. Той извърна глава и го видя. Бяха загубени.
От другата страна на вратата мъжки глас започна реч. Беше толкова силен, че госпожица Темпъл подскочи. Никога не бе чувала толкова силен човешки глас, дори от ревящите моряци, докато бе пътувала през морето, но този глас не бе силен заради усилието на говорещия — нормалният му тон бе преувеличен по някакъв тайнствен, смайващ и обезпокоителен начин. Гласът беше на граф Д’Орканч.
— Добре дошли на всички — монотонно каза графът.
Мъжът с шлема вдигна очи и видя госпожица Темпъл. Тя скочи през последните стъпала и се втурна покрай него.
— Време е да започваме — извика графът, — както сте били инструктирани! — В килиите над тях — последното, което госпожица Темпъл бе очаквала, — множеството нелепо запя.
Тя не можа да се сдържи и надникна през отворената врата. Живата картина, защото бе обрамчена като такава от вратата отпред и сребърната завеса от ярки блестящи тръби отзад, беше огромен операционен театър с три маси. В краката на всяка от тях се издигаха предавателни кутии от мед и дърво и един от мъжете с шлемовете пъхаше в една от тях блестяща синя стъклена книга. Мъжът с двете шишенца стоеше до първата маса и изливаше синя течност във фуния, свързана с някакъв черен гумен маркуч. Около масата се виеха черни маркучи като змии, гладки и противни, но още по-противно беше това, което се виждаше под тях — подобно на бледа ларва в неестествен пашкул. Госпожица Темпъл погледна втората маса и видя как лицето на госпожица Пул изчезва, когато друг мъж й сложи отвратителната черна гумена маска… а после и последната маса, където трети човек закачаше маркучите за голото тяло на госпожа Марчмур. Обърнал очи към килиите, там стоеше още някой, едър и висок, от устата на огромната му маска като някакъв дяволски език висеше дебела гладка черна тръба — граф Д’Орканч. Сигурно беше минала само секунда. Госпожица Темпъл протегна ръка и затръшна вратата.
И в този миг разбра — гледката пред очите й извика в паметта й последния миг от синята стъклена карта на Артър Трапинг. Жената на масата в нея беше Лидия Вандаариф.
Зад нея Елоиз изпищя. Ръцете на мъжа с шлема сграбчиха силно раменете на госпожица Темпъл, запратиха я към вече затворената врата и тя се строполи на пода.
Мъжът посегна към сабята. Елоиз грабна едно от шишетата от подноса и понечи да го хвърли по него. За изненада и на двете жени, вместо да я нападне, мъжът отстъпи и после побягна нагоре по стълбите толкова бързо, колкото го позволяваха неудобният шлем и престилката му. Госпожица Темпъл си помисли, че му липсват само прилепови криле, за да заприлича досущ на някой дявол.
Жените се спогледаха, объркани, че им се е разминало на косъм. Някой разтърси отвън вратите към платформата, а от стълбите над тях отекнаха виковете на тичащия мъж — викаше нещо на преследвачите им. Нямаха време. Госпожица Темпъл хвана Елоиз за ръката и я блъсна към отворения капак.
— Влизайте!
Не знаеше дали ще има място и за двете, нито дали асансьорът ще издържи тежестта им, но въпреки това скочи към медната плоча за управлението и напрегна изтощения си мозък — защото денят й беше повече от наситен, а не беше яла и пила чай кой знае от кога — да разбере кое копче за какво е… едно зелено, едно червено, едно синьо и едно голямо медно. Елоиз се вмъкна през отвора, без да пуска оранжевото шише. Виковете над тях се усилваха и някой блъскаше по външната врата. Госпожица Темпъл натисна зеления бутон и асансьорът се люшна нагоре. С червения се спускаше. Синият като че ли не правеше нищо. Пак опита зеления. Нищо. Опита червения и асансьорът се спусна — само няколко сантиметра, но докрай.
Вратата към платформата се тресеше.