Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ирина Калоянова Василиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)». Краткое содержание книги:
Завее ли неприятен вятър, не носи никому добро. Превзетият гост с платнените чизми, който през всичкото време, докато траеше общата игра, напразно се бе опитвал да каже нещо духовито, съзря благоприятния момент и веднага се възползува от него. Щом изчезнаха чашите, той заразправя дълга история за един голям политик, чието име беше забравил, който особено остроумно отговорил на друга много изтъкната знаменитост, чиято самоличност разказвачът не успял да открие до ден-днешен. Той се разпростря надълго и най-подробно върху различни странични обстоятелства, имащи някаква далечна връзка с дадения анекдот, но за нищо на света не можеше да си спомни самия анекдот точно в този момент, макар че много често разправял тази история през последните десет години, и то с голям успех.
— Боже мой — рече превзетият гост с платнените чизми, — това наистина е поразително.
— Жалко, че сте забравили историята — забеляза мистър Боб Сойър, поглеждайки нетърпеливо към вратата, защото му се стори, че чува да звънкат чаши отвън — много жалко.
— И аз много съжалявам — подзе превзетият човек, — защото съм сигурен, че щеше да достави забава на всички. Но няма значение; смятам, че ще мога да си я припомня след половин-един час.
Точно дотук бе стигнал превзетият човек, когато отново се появиха чашите, и Боб Сойър, цял обърнат в слух до този момент, каза, че много би се радвал да чуе края на историята, защото тя била, съдейки от разказаното дотук, най-хубавият анекдот, който бил чувал досега.
При вида на върнатите обратно чаши Боб Сойър си възвърна спокойствието, загубено, откакто бе разговарял с хазайката си. Лицето му просветна и той се развесели.
— А сега, Бетси — заговори крайно любезно Боб Сойър, като едновременно разпределяше струпаните в средата на масата чаши, безредно поставени там от момичето, — сега, Бетси, топлата вода; хайде, бързо, ти си добро момиче.
— Няма да ви нося никаква топла вода — отвърна Бетси.
— Никаква топла вода? — стъписа се мистър Боб Сойър.
— Не — рече момичето и тъй решително поклати глава, че и най-многословният отговор не би могъл да изрази отказа по-ясно. — Мисис Радл каза, че не трябвало да ви нося.
Учудването, изписано по лицата на неговите гости, вдъхна повече смелост на домакина.
— Донеси топлата вода веднага… веднага! — заповяда мистър Боб Сойър с отчаяна строгост.
— Не, не може — отвърна слугинчето. — Мисис Радл засипа огъня в кухнята, преди да си легне, и заключи онуй котле.
— О, няма значение; няма значение. Моля, не се вълнувайте за подобни дреболии — рече мистър Пикуик, забелязвайки бушуващата вътрешната борба на Боб Сойър, отразена на лицето му. — И студената вода ще свърши работа.
— О, превъзходно! — обади се мистър Бенджамин Алън.
— Моята хазайка страда от леко душевно разстройство — подчерта Боб Сойър с принудена усмивка. — Ще трябва да я предупредя, че напускам квартирата.
— Не, недей — рече Бен Алън.
— Ще трябва, струва ми се — отвърна Боб с героична твърдост. — Ще й платя каквото й дължа и ще я предупредя още утре заран.
Горкият младеж! Колко искрено желаеше да има възможността да го стори!
Отчаяните усилия на мистър Боб Сойър да се шегува след този последен удар подействуваха угнетяващо на гостите и голяма част от тях, с цел да си повишат настроението, проявиха извънредно пристрастие към студения грог, чиято първа забележима последица се изрази във възобновяване на враждебните действия между скорбутния младеж и джентълмена с ризата. Отначало воюващите страни намираха отдушник на своите чувства, като се мръщеха и сумтяха по най-разнообразен начин, докато накрая скорбутният младеж счете за необходимо да се дойде до по-непосредствено изяснение на въпроса; и тъй се стигна до следния разговор: